ПЪТЕШЕСТВИЕ ДО КРАЯ НА СВЕТА (част IV)

ИЗГУБИЛИЯТ СВОЯ БЛЯСЪК УРУГВАЙ 

В столицата на Аржентина, за мое най-голямо съжаление, не се задържахме дълго – пристигнахме от Ушуая късно през нощта и рано на другия ден тръгнахме към пристанището, откъдето щяхме да хванем ферибот до Уругвай.

На пристанището беше пълна лудница. Трябваше да бъдем на място два часа предварително, за да успеем да се качим на ферибот, който за час и половина щеше да ни откара до Колония дел Сакраменто – от уругвайска страна. Представете си, че всички проверки протичат точно така както на всяко летище. Особеното тук е, че документите едновременно се проверяват от аржентински и чилийски граничари. Е, затова пък още преди да се бяхме качили на ферибота, вече се бяхме сдобили с уругвайки печат в паспорта.

Щом се качихме на борда, веднага се нагласихме на полубата, за да можем по-пълно да се насладим на гледката, когато се отдалечаваме от Буенос Айрес. Тя обаче се оказа не толкова завладяваща. Първоначално минахме покрай кораб – казино, след това се откриваше гледка към няколко високи сгради, високи комини и стига толкова. Време е да насочим погледите си към Уругвай – страната, за която почти нищичко не знаех…

 „Източният бряг“ е старото наименование на Уругвай, използвано от кореняците дълго време след обявяването на новото му име Източна република Уругвай. Произходът на името Уругвай идва от езика на племето гуарани и означава „Реката на птичката уру“, която живее по бреговете на река Уругвай.

Преди идването на испанците и португалците земите на днешен Уругвай са обитавани от индианци от племето чару̀а. Исторически източници казват, че културата чаруа съществувала от около 4000 г. Хората от племето били полуномади и ловци-събирачи, които имали много добри умения в стрелбата с лък. По-късно, след като конят е внесен в Уругвай, се превръщат и в едни от най-добрите ловци на едър рогат добитък.

По време на войните, които се водели от племето, бойците се отличавали със своята опитност и смелост. Това е и причината те да са ключови герои в съвременната уругвайска култура. Твърди се, че представители на племето са убили всички членове на първата испанска експедиция, водена от Хуан Диас де Солис, което води началото на три вековна съпротива и бунт срещу европейските завоеватели.

Легендите разказват, че племето черуа са пиели от черепите на мъртвите си врагове по време на церемонии и са режели, дори и премахвали пръстите си по време на смъртта на техен близък човек.

Чаруа спечелват уважението на чуждоземците след като дълго време се налагало да се борят за своята територия и независимост. Дългогодишните войни не попречило  сключването на смесени бракове, както и зачестяването на контактите между двете раси. Това обаче води до заболяване на чаруа от чужди за техния организъм болести и намаляване силата на техните гени.

Броят на покосените от болести чаруа обаче не е нищо в сравнение с убитите на 11 април 1831 г. по време на клането известно като „Клането от Салсипуедес“ („Излез, ако можеш“), организирано от първия президент на Уругвай Фруктуосо Ривера.

Документи показват, че на 11 април 1831 г. президентът Ривера се срещна с главните вождове на чаруа и техните племена, като им предлага да обсъдят защитата на границите на държавата. Той подмамва чаруа с големи количества алкохол и след като представителите на племето се напиват, Ривера нарежда на своите хора да ги избият до крак. Това събитие отбелязва началото на геноцида срещу черуа и продължава две години. През тези две години хиляди чаруа са убити, а останалите взети в робство.

Има данни, че четирима представители на племето са били заловени и изпратени във Франция, където са били изложени през 1833 г. на „показ“ пред парижани, но те бързо умират. В тяхна чест, в центъра на Монтевидео, е издигната монументална скулптура наречена „Последните чаруа“.

За това как днешните уругвайци се възхищават на чаруа, свидетелства факта, че по време на състезания или битки, те наричат себе си ​​“charrúas“. Дори и националният футболен отбор на Уругвай е наречен „Los Charrúas“.

Но да се върнем към момента, в който първите европейци слизат на земята на днешен Уругвай.

През 1516 г. испанският изследовател Хуан Диас де Солис достига устието на Рио де ла Плата. Заедно с група моряци Солис слиза на брега, за да го обяви за испанско владение, но е нападнат от индианско племе, обитаващо крайбрежието. Всички загиват, с изключение на един моряк.

В периода XVI и XVII в. територията на днешен Уругвай интензивно се колонизира от португалците. Първото селище, основано от европейците е Колония дел Сакраменто (1680 г.)

През XVIII в. испанците успешно изгонват португалците и построяват крепост в знак за испанската власт над устието на река Ла Плата. Стратегическото местоположение на крепостта, между реката и Серо де Монтевидео привлича заселници. Те основават град, който скоро се превръща в един от най-големите мегаполиси в тази част на континента.

Градът е кръстен на близкия хълм Серо до Монтевидео (132 м). Според легендата хълмът е бил видян за първи път от испански моряк, който възкликнал  Montevideeu! (Виждам планина).

Така възкликнахме и ние, когато автобусът, който хванахме от Колония дел Сакраменто, пристигна в Монтевидео. Хотелът ни беше в центъра на града, затова хвърлихме набързо багажите и се отправихме на разходка из улиците на Монтевидео, наричан още „Бялата врана“. Населението на столицата е 1 500 000 души и тук, както в Буенос Айрес, преобладаващата част от жителите са потомци на европейците. Но преди да започнем опознаването на града, може би е добра идеята да похапнем, но къде? В меката на барбекюто, разбира се!

В съседство с пристанището на Монтевидео се намира голям метален хангар, построен през 1868 г. Първоначалното предназначение на хангара било да съхранява конски впрягове, но в последстие той се превръща в рибен пазар. Хангарът е и любимото място за срещи на художници и хора, изработващи сувенири. В сградата има много ресторанти, ситуирани всеки около своята жарава, с леко повдигнати и наклонени към публиката скари, върху които цвърчат най-вкусните месни атрибути, а именно телешките стекове. След обстойна обиколка на халето, най-после избрахме едно заведение, което приличаше по-скоро на закусвалня, но месцата, които се печаха на скарата и миризмата, която се разнасяше от тях окончателно ни убедиха, че това е нашето място. Разбира се си поръчахме стек със салата и бира. Важно е да се отбележи, че стековете са доста по-малки от тези в Аржентина, а бирата, която сервират е задължително един литър, но поднесена в купа с лед – направо като шампанско! Преди да ни сервират реших да снимам как се пече месото. Домакините ни бяха изключително мили и дори ме поканиха да се включа в приготовлението на месото заедно с тях и разбира се да се снимам. Хванах вилата, приближих се до скарата, отрупана с месо, и направих най-доволната физиономия, която мога.

След обилното хапване се разходихме около халето, където местни художници предлагаха своите картини. Всичко беше красиво и изпипано, но цените бяха доста високи. В последствие разбрах, че Монтевидео се води градът с най-висок стандарт на живот в Латинска Америка и че е водещият финансов и банков център на континента. Често го наричат Швейцария на Латинска Америка.

В 14 ч. имахме среща с екскурзоводка, която щеше да ни разведе из старата част на града. Щом тръгнахме, слънцето беше достигнало зенита си. Жегата беше непоносима и след тази бира, честно да си кажа малко си ме намързяваше да снова из пустите улици на стария град…

Денят беше неделя. По улиците на Монтевидео нямаше почти никакви хора. Всички магазини бяха затворени и колоритът, който очкавах да видя, някак се губеше… В продължение на години, историческият център на града е представлявал беден квартал със запуснати сгради от колониалната ера – т .нар. конвентилос, но специален проект реставрира старата част и го превръща в това, което видяхмеСтарият град на Монтевидео е сравнително малък. Постройките са ниски, в разнообразни цветове, с прекрасни и уникални порти и прозорци. А пред всяка порта имаше насядали или налягали хора, които ми изглеждаха доста, ама доста странно. Екскурзоводката ни разказа, че Уругвай е първата страна в света, която легализира със закон отглеждането, употребата и продажбата на марихуана. Според закона, гражданите над 18-годишна възраст могат да купуват до 40 грама марихуана в лицензирани аптеки. Освен това частните лица имат право да отглеждат до шест растения в дома си. Побиват ме тръпки, тук всеки втори изглежда да е напушен

Градът е безгрижен и спокоен и за всичко това уругвайците благодарят на бившия си президен – Хосе Мохика, който е бил наричан „най-бедният президент на света“. Президентът, упрявляващ от 1 март 2010 до 1 март 2015 г., отказвал да живее в президентският дворец и да има кортеж. Той живеел в малката ферма на жена си и карал стар Фолксваген. Неговата заплата била 12 000 долара месечно, от които 90% дарявал. През август 2013 г. той легализира гей браковете, като казва: „Да не легализираме гей браковете ще бъде ненужно мъчение за някои хора“. Малко по-късно, разрешава осиновяването на деца от гей двойки и открити хомосексуалисти да служат във въоръжените сили. Президентът легализира и проституцията и позволява на хората да отглеждат марихуана в домовете си.

Първата забележителност, която видяхме беше площадът „Забала“, където сред малка китна градинка се намира статуята на откривателя на Монтевидео –  Don Bruno Mauricio de Zabala. След това се отправихме към Катедрала Метрополитана – най-голямата църква в страната, издигната през 1790 година в неокласически стил.

Тук вече беше време да се разделим с нашата екскурзоводка и да продължим разходката си сами към главния площад на града „Независимост“, който разделя старата част на  Монтевидео от модерния център. На площада са разположени най-важните постройки в града, включително дворецът Естевес – президентската резиденция. На площада е разположен и дворецът Паласио Салво. Сградата е проектирана от италианския архитект Марио Паланти. Към момента на завършването й през 1925 г. дворецът е бил най-високата сграда в Южна Америка. Има 29 етажа и, ако се включи върхът достига 100 м височина. „Конфитерия ла Хиралда” е кафене, което някога се е намирало пред двореца. Тук през 1917 г. оркестърът на Роберто Фирпо е изпълнил за първи път най-известната за всички времена танго-мелодия „Ла Кумпарсита“. „Ла Кумпарсите“ се е зародила като бунт срещу институциите и е тръгнала в една карнавална неделя с тълпа студенти на шумна процесия по главния булевард. Младежите спирали пред масите на кафенетата и пеели нецензурни песни. Малката мелодия звучаща като марш бързо се разпространила. Един от студентите Херардо Ернанд Матос Родригес изпълнил приятната маршова мелодия на старо пияно, а неговите приятели му акомпанирали с барабанене по стари кутии и обърнати столове. Дали му името  „Ла Кумпарсита“ и след като прочутия оркестър на Роберто Фирпо го изпълнил, то почти светкавично станало известно по света.

Вече 100 години Уругвай спори с Аржентина чие е тангото. Уругвай твърди, че първата танго-мелодия „Ла Марага“ е написана от уругваец и именно на пристанището на Монтевидео е било изтанцувано първото танго. Аржентинците от своя страна твърдят, че само благодарение на техните танцьори, тангото е станало популярно из цял свят – следователно тангото е тяхно. Но дори и в Уругвай, танцът да е бил изтанцуван за първи път, Аржентина го е довела до съвършенство.

Както вече споменахме заради благоприятното си местоположение, мек климат и плодородни земи днешен Уругвай е бил „ябълка на раздора“ между Португалия и Испания, които непрестанно оспорвали неговата принадлежност. Накрая надделяла  Испания, като през 1776 г. тя включва Уругвай във вицекралството Рио де ла Плата. През 1811 г. Хосе Хервасио Артигас, който е част от испанската армия, ръководи освободителното движение против испанските колонизатори в Южна Америка и обявява независимостта на Уругвай. Той се слави като „Бащата на уругвайската независимост“ и „Основател на уругвайската нация“. Неговите останки са пренесени в музея на неговото име на Площада на независимостта в Монтевидео.

Двете страни от Иберийския полуостров обаче не са единствените, проявяващи претенции към земите на днешен Уругвай. Англия също прави няколко последователни опита да превземе страната, но те се оказват неуспешни. Последна опитала късмета си Бразилия, която през 1822 година окупирала територията на страната с цел да я присъедини към своите граници. След 6 години неуморна борба обаче, Уругвай най-накрая извоювал своята пълна независимост и е обявен окончателно за независима държава през 1828 г. През 1830 г. е приета първата Републиканска конституция.

На площада на „Независимостта“ ни оставаше да видим още нещо – гледката от върха на хотел „Радисън“. С уверена крачка се отправихме към рецепцията на хотела и с още по-уверен глас попитахме от къде да се качим до ресторанта на последния етаж. Въпреки видът ни, представете си какъв е бил след няколко часова разходка из улиците при 30 С, рецепционистът любезно ни упъти. Щастливи се качихме на асансьора и се понесохме към последния етаж, но… за наша лоша изненада, се оказа, че ресторантът е в ремонт. Жалко, но пък ще се възползваме от условията да се освежим малко.

В близост до площада се намира най-старият театър в Уругвай – Театро Солис.  Монументалната сграда е построена през 1856 г. и наскоро е реновирана.

Тръгваме по най-известният и шикозен булевард на Монтевидео 3-километровият „18 юли” – денят, когато е приета уругвайската конституция. Сградите от двете му страни са прекрасни и доста представителни. Тук е пълно със заведения и ресторанти, но цените, в тези които влязохме не бяха много по вкуса ни.

Имахме достатъчно време до вечерта и решихме да се разходим до сградата на парламента, която се оказа, че не е точно в централната част. Дори на моменти си помислих, че сме влязли по погрешка в гетото. В момента, в който завихме малко в страни от известния булевард, хората изчезнаха. Сградите, които най-вероятно някога са били доста красиви и разнообразни, изглеждаха занемарени, фасадите им бяха олющени, а на троатоарите пред някои от тях седяха доста окаяно изглеждащи хора.

На моменти ни се искаше да се върнем обратно, но лека полека се озовахме пред величествената неокласическа сграда на Парламента. Сградата на Парламента е построена през 1925 г. от европейски инженери.  Интериорът й е изработен от 60 различни вида мрамор и гранит. Интересен е фактът, че за обикновенния жител на града, достъпът до сградата и библиотеката, намираща се в него, не е забранен.

В края на XIX век Уругвай завършва формирането си като демократична държава и постига забележителни икономически и социални успехи. Уругвай става една от първите страни, установили правото на развод със закон (1907 г.), както и правото на жените да гласуват. Също така е втората държава в света, която със закон регламентира задължително и безплатно основно образование (1877 г.).

Но, много хубаво не е на добро. Към края на 1950 г. Уругвай навлиза в сериозна икономическа криза, която дава отражение и върху политическия живот на страната. 60-те години са белязани от надигането на леви движения. Срещу тях се опълчват ултрадесни формирования, главно сред студентите. Те влизат в чести преки стълкновения по улиците на големите градове. Хаосът, обхванал държавата, се използва добре от военните, които постепенно стават основен играч на политическата сцена. Всичко това завършва с държавен преврат. На 27 юни 1973 г. действащият президент Хуан Мария Бордабери с помощта на военните разпуска парламента и обявява т.нар. Държавен съвет, който изземва всички държавни функции. Мнозинството от уругвайското общество незабавно се обявява против преврата и е подложено на продължителни репресии. Задържани са лидерите на левицата, както и много граждани, изявили своята позиция. В уругвайски затвори умират над 1000 политически затворници, а други 140 са в неизвестност и до момента.

 Промените започват бавно в началото на 80-те години, за да се стигне до пълното оттегляне на военните от властта и избирането отново на изцяло гражданско правителство на 1 март 1985 г.

Днес Уругвай се счита за най-демократичната държава в Латинска Америка и с едно от най-ниските нива на корупция в света.

Времето бързо напредваше, а ние искахме задължително да видим прословутият залез на Рио де ла Плата. Почти на бегом тръгнахме в посока към реката и го хванахме в последния момент. Казват, че вечер „Ла Рамбла“ – това е крайречната улица – се пълни с хора, които с нетърпение очакват залеза, след което ръкопласкат. Да, хора, имаше, но аплодисметни така и не чухме…Крайбрежният булевард се простира на цели 22 км., като казват, че през почивните дни, плажовете му примамват редица портеньос.

 Слънцето залезе, а цветовете на небето, отразяващо се в реката, чиито отсрещен брях не се виждаше, бяха вълшебни. В превод от испански Рио де ла Плата означава Сребърната река. До средата на ХVІ век испанците изнасяли добитото в Аржентина сребро с кораби през Карибите. Но голяма част от скъпоценния товар ставал жертва на пирати. Тогава испанската корона се заела да потърси алтернативен път и през 1586 година мисията се увенчала с успех, чрез откритието на Рио де ла Плата. Това решило проблема с доставката на среброто, а участниците в тази експедиция нарекли реката Сладкото море. Ла Плата е най-широката река в света. Близо до Монтевидео ширината й достига над 100 км, а навътре в сушата е повече от 200 км. Близо до Монтевидео Ла Плата е кафява на цвят . Това се дължи на седиментите от вътрешноистта на страната, където има червеникави залежи от желязна руда. От време на време в устието на реката се вливат морски течения и променят цвета й до тъмносиньо, като едновременно с това драстично увеличават съдържанието й на сол.

Покрай реката животът кипеше. Ето къде се е бил покрил народът, който толкова отчаяно търсихме през деня. Влюбени двойки прегърнати наблюдаваха залеза, семейства си носиха столчета, за да наблюдават залеза, деца, играеха наоколо и наблюдаваха залеза,  но най-характерното е, че до всеки имаше чаша мате. Чаят е известен още в Аржентина и Парагвай, но казват, че именно тук е неговата родина. В това твърдение няма да се усъмня, тъй като никъде в Аржентина не видях толкова много хора, пиещи мате.

Денят лека полека си отиваше. Решихме да минем през стария град за последно и да се устремим към хотела.

Лека полека в приятна разходка по брега на Сребърната река и наслаждавайки се на атмосферата, стигнахме до площада на „Независимостта“. Изведнъж чухме голяма глъчка, биене на барабани и видяхме пламъците на запалени огньове. Но какво е това? Да не би карнавалът в Монтевидео да продължава все още (след средата на февруари)? Всъщност си спомних, че Мария ни беше казала, че карнавалът в Монтевидео продължава през целия февруари. Е на това му казвам аз късмет! С бързи крачки се насочихме към шума. Уличките на стария град бяха доста тъмни, тук-там бяха разхвърляни горящи хартии… Да не сме се объркали нещо?! Но тътенът все повече приближаваше. В една от уличките видяхме колоритно облечени мъже, които здраво удряха барабаните си и няколко полу-голи жени клатушкащи телата си в ритъма на музиката. Около тях други мъже развяваха огромни знамена. Какво ли означава тази пищна гледка?

Кандомбето се е зародило с докарването на африканските роби в пристанището на Монтевидео. Те идвали от толкова много места в Африка, че пристигащите говорели седемдесет различни диалекта. Единственото общо между тях била музиката – наречена кандомбе. Кандомбе е физическият израз на страданието, на борбения и непокорим дух на тези африканци. След дългия ден на плантацията, мъжете се хващали за барабаните, а жените енергично поклащали бедрата си. Те наричали своите барабани танго – от думата барабан на езика на племето банту – тамбор. Местата, където африканците се събирали да свирят се наричали кабилдос или танго. Чувственото танцуване по ритъма на тамборите започнало като солово изпълнение, преминало в състояние подобно на транс, и понякога завършвало с танц по двойки или групи. Уругвайците обработили танца, ускорили ритъма и превърнали кандомбето в това, което е в момента.

Решихме да се разходим и да видим дали няма да срещнем още някоя група. Оказахме се прави. Малко по-надолу по улицата имаше още няколко школи или групи танцуващи, като всяка от тях се различаваше по начина на обличане и знамената, които развяваше, но разлика в ритъма така и не намерих. Интересното беше, че освен нас и групите, нямаше почти никакви хора, любопитни да видят зрелището. Малко по-късно си тръгнахме. „Карнавалът“, на който станахме свидетели не беше това, което бяхме виждали по телевизията и което привлича толкова много туристи от цял свят в Рио де Женейро. Все пак си заслужаваше да се докоснем до културата на местните.

Другото нещо, с което е известен Уругвай е футболът. Монтевидео е домакин на  първото Световно първенство по футбол. Най-важните мачове се играят на „Естадио Сентенарио”, проектиран от Хуан Скасо. Провъзгласен за „храм на футбола”, стадионът остава едно от най-важните спортни съоръжения в света. Сградата е завършена само пет дни преди началото на шампионата. Причината за това са тежките строителни графици и обилните валежи. Именно на този стадион се играе първият финал на световно първенство по футбол, когато Уругвай побеждава категорично Аржентина с 4:2. Необичайната атмосфера, съпътстваща мача, включва телефонни заплахи, отправени към аржентинските футболисти, а главният съдия иска да му осигурят лодка на пристанището, за да има готовност да напусне, в случай че се наложи незабавна евакуация.

Националният стадион се извисява над две по-стари футболни игрища. Има места, от които зрителите могат да гкедат до три мача едновременно.

Следващият ден щяхме да прекараме в Колония дел Сакраменто – важна крепост, издигната на източния бряг на Рио де ла Плата, многократно превземана както от португалци, така и от испанци.

В момента, в който слязохме от автобуса ме обзе спокойствие. Птичките чуруликаха, слънцето грееше, а улиците бяха тихи и спокойни. Запътихме се към стария град, като за тази цел трябваше да минем през малко дървено мостче и през порта, която щеше да ни отведе в напълно различен свят.

Градът е основан през 1680 г. от португалците. От съществуването си в града са живеели много контрабандисти и авантюристи, но не те са били в основата на развилите се тук кървави битки, на които свидетели са било старите градски стени. В продължение на десетилетия Испания и Португалия са се сражавали за Колония и Уругвай. Така че, това е най-старият уругвайски град принадлежал веднъж на краля на Испания, друг път на владетеля на Португалия. Имало е и период, в който градът бил владян и от Бразилия. И така докато Уругвай не получава своята незвисимост през 1828 г.

Тесните улички на града формират шахматна дъска между полетата, на която са разположени малки площадчета. Първото, което се вижда обаче са отбранителните стени и кули, от които се вижда реката. Колония се намира на полуостров и реката обгръща града от трите страни.

Старият град се оказа доста китен, шарен, топъл и прекрасен. За разлика от Монтевидео тук всичко беше реставрирано, хората бяха наблегнали на всеки детайл, което допълнително подсили хубавото впечатление, което създава. Разходката из малките калдъръмени улички беше истинско удоволствие. По-голяма част от къщите бяха едноетажни или двуетажни, фасадите на които бяха покрити с различни цветове. Тук-там се виждаше някоя стара кола, небрежно паркирала на улицата, готова да бъде звезда за всеки преминаващ турист.

По стените на сградите се виеше красиво оформена растителност, а вътре имаше малки художествени галерии, магазини за сувенири и малки китни ресторанти.

Разходихме се и по улицата на въздишките, където влязохме да разгледаме галерия, намираща се в двора на стара къща. Освен красивите произведения на изкуството, успяхме и да види как са живели португалските жители на града. Все повече и повече в мен остава впечатлението, че освен чаровен, градът е и изключително артистичен – тук дори и сувенирите са уникални.

Ако човек се интересува от история и му е любопитно за миг да надникне в живота на местните жители, задължително трябва да посети осемте музея, които работят до 16:30 ч.

Преди да обядваме, решихме да отидем до пристанището, което в момента е превърнато в яхтено пристанище. На връщане към стария град минахме през една улица, от двете страни на която растяха огромни чинари, покривайки троатоарите със сянка. Играта между светлината и листата на дърветата извайваше прекрасни фигури по земята.

По улиците на Колония човек може да се скита до безкрайност, но беше станало време за обяд. Набързо седнахме в един от многобройните ресторанти в стария град, за да опитаме някой местен специалитет. Заведението изглеждаше по-скоро като кръчма, отколкото като ресторант, но затова пък се очакваше да е малко по-евтино. Седнахме и зачакахме някой да ни обърне внимание. След десетина минути се появи някаква жена в не особено представително облекло и ни попита какво ще искаме. Отговорът беше естестено менюто. Явно й създадохме голямо неудобство. Почти пъхтейки след още 10 минути ни донесе така желаното от нас меню, а цените… Майко мила! Бяха меко казано високи! Поръчхме си една бира, която смятахме да разделим на 3 и нещо малко, колкото да залъжем глада. Накрая дойде сметка, която даже и не можехме да си представим. За самото ни сядане начисляват 50 уругвайски песос на човек, а към сметката отделно слагат още 22% данък, който видаш ли им го взимала държавата… За цялото ни пътуване, колкото и да бяхме яли и каквито и специалитети да бяхме опитвали, такава сметка не бяхме плащали. Добре, че тук за неподготвените за такива изненади туристи, дават възможност да се плаща в долари, евро, аржентинска, уругвайска и бразилска валута. От тук уругвайско, от там аржентинско песо, допълнихме и с долари и сметката беше уредена. Жалко, такова прекрасно място, а някак си остави в мен доста неприятно чувство…

Но да се върнем към градчето. Понеже минаваше 17 ч. и не ми беше останало време да посетя музеите, реших да се кача на белия фар, който се виждаше от всяка точка на града. Заплатих символичната сума от 25 песос и започнах изкачването. От върха се виждаше реката и градът потънал в зеленина, а също и църквата на Дева Мария, построена през 1680 г. и считана за най-старата църква в Уругвай.

Вече беше станало време за ферибота към Буенос Айрес. Стана ми малко тъжно да се разделя с това прекрасно, спокойно и потънало в зеленина колониално градче…

В Буенос Айрес пристигнахме късно вечерта, но не толкова късно, че да не можем да отидем и за последен път да се насладим на най-вкусния сладолед, който съм яла през живота си! Хвърлихме набързо багажите в хотела и с бърза крачка се устремихме към заветната цел. Пред сладоледжийницата имаше опашка, но ние търпеливо изчакахме реда си, за да се заредим с огромно количество сладолед – все пак няма скоро да идваме тук, но всъщност знае ли човек?!

На сутринта преди полета решихме да пийнем по едно кафе и да купим от вкусните кифлички – медия луна – за вкъщи. Седнахме в едно доста приятно кафене. Отвън забелязох, че спи един бездомник. В един момент човекът стана и започна доста старателно да приглажда дрехите си, след което измъкна от някъде гребен, наморки косата си и много старателно я оформи в прическа. Тук явно всеки се грижи за външния си вид.

Но дойде краят и на нашето Патагонско пътешествие. Пътуването из тези непознати за мен страни беше малко изморително, но изпълнено с много и разнообразни емоции. Видяхме едни от най-красивите езера в Аржентина, стигнахме до подножието на два от най-популярните върхове в света, разхождахме се върху ледник – най-големият източник на сладка вода в света, общувахме с пингвини, стигнахме до най-южния град на света и до края на най-дългата магистрала в света. Разходихме се и из улиците на един от най-прекрасните градове, станахме част от улично танго и кандомбе забавления. Мястото обаче, което най-много ще ми липсва и където бих искала да се върна отново и за по-дълго е Буенос Айрес. Буенос, за теб винаги ще има място в сърцето ми!