ПЪТЕШЕСТВИЕ ДО КРАЯ НА СВЕТА (част II)

ПРИКЛЮЧЕНИЕ ИЗ НЕДОТАМ ДИВАТА ПАТАГОНИЯ 

Сутринта стегнахме куфарите, хапнахме най-вкусната за цялото ни пътуване, закуска и се отправихме към летището, което се намира в централната част на града – в посока Барилоче. Предстоеше ни двучасово пътуваме до Патагония – „студена, непристъпна, твърда като гранитна скала, но с душа широка като Пампасите“.  Тази Патагония, която един от най-известните и често споменавани автори на приключенски романи Жул Верн описва в своята книга „Децата на Капитан Грант“.

Патагония се разпростира на площ от 990 000 кв. км., на която живеят около 2 млн. души.

Откъде произлиза наименованието Патагония? Първият европеец стъпил на тази земя през 1520 г. бил Фернандо Магелан по време на своето околосветско пътешествие. Когато той срещнал представители на местното население, те му се сторили толкова високи и едри, че ги нарекъл „патагонес“ – големи крака. Най-вероятно Магелан е срещнал индианското племе туелче, което се славело със своя исполински ръст и сила. Така Патагония станала известна като земя на великани и дълги години тя  фигурирала на картите като Regio Gigantum.

По онова време, земите на днешна Патагония били населявани от племената теуелче и мапуче. Туелче били ловци  номади, а мапуче били освен земеделци и много смели бойци, които бранили земите си от колонизаторите в продължение на 300 г.

Туелче живеели на изток от Андите и се считали за по-развити от племената, населявали земите на запад от Андите. Те използвали кучета по време на лов, а след като европейците дошли заедно с конете в Патагония, включили и тях. Те ловели гуанако и безкрилата птица нянду. В лова си използвали лъкове и болас – каменни топки, свързани с въже, които мятали като ласа.

Тези племена се отнесли гостоприемно с пришълците, въпреки че последните непрекъснато стеснявали територията им. Може би поради тази своя наивност, племето туелче е изчезнало за разлика от мапуче, представители, на което до наши дни живеят в резервати на територията на Чили и Аржентина и се занимават със земеделие и животновъдство. Само 20% от децата мапуче посещават училища, другата част помагат на родителите си в стопанството. Животът на жителите на племето е  съвсем различен от живота на аржентинците. Църквата се опитва да промени към по-добро тяхното положение, но не среща подкрепата на правтелството.  Те се изхранват от продажбата на дървени статуетки и ръкоделия, но това далеч не е достатъчно за подобряване на жизнения им стандарт.

В средата на XIX век, след като Чили и Аржентина получават своята независимост, те започват агресивно да разширяват териториите си на юг, което довело и до сериозни сблъсъци с местното население. През 1881 г. Аржентина и Чили сключват договор за определяне на границата между тях. На изток Аржентина получава значителна част от равнината, а на запад – тясна ивица станала владение на Чили. Останала обаче и територия, която продължава да е спорна между тях. Тази територия е минирана.

Въпреки, че Патагония била открита още през XVI в., първата колония се установила едва през 1865 г. Тогава започнали да пристигат емигранти предимно от Германия, Уелс, Англия и Хърватия, които аржентинското правителство насочвало към тези безлюдни и пустинни райони. Макар да имало земя в изобилие, заселниците воювали и избивали местното население, не без знанието на аржентинското правителство, което стимулирало заселването на Патагония чрез раздаването на земя.

Аржентинското правителство все още насърчава заселването на този район чрез ниски данъци, ниски цени на горивата, тока, водата и високото заплащане на труда.

Патагония е и територията, където се твърди, че след Втората световна война са живеели мирно и тихо редица избягали нацистки военнопрестъпници. През 1944 г. ръководството на СС и Гестапо се събрало да обсъди план за бягство в отдалечени точки на планетата, далеч, където възмездието няма да ги достигне. Две денонощия цветът на военната разведка на Третия райх и Гестапо обсъждали плановете за бягство на върхушката на нацистка Германия. Операцията се контролирала от Хитлер. На условията за такова укритие чудесно отговаряла Южна Америка и по-специално отдалечена Патагония. В част от тази група бил и един от най-големите нацистки престъпници Адолф Айхман, който благодарение на издаден от аржентинския червен кръст документ, дълго време успявал да избегне съдбата си. Накрая бил разкрит от Мосад и обесен в Израел през 1962 г.

Твърди се още, че Хитлер не се е самоубил, каквато е официалната версия, а заедно със своята съпруга Ева Браун успели да избягат в Аржентина и по-специално в Барилоче, където живели от 1945 до 1950 г.

След приятния полет вече сме в Сан Карлос де Барилоче, градът известен като аржентинската Швейцария, заради своя релеф и многобройните си езера. Градът е известен ски курорт, както и място откъдето тръгват множество планински пътеки. Ежегодно Барилоче се посещава от 1 млн. туристи, а туризмът е основният поминък на местните. Градът и неговото развитие обаче е зависим до голяма степен и от природните катаклизми. Преди няколко години избухва вулкан в Чили и всички летища в района са затворени за една година.

Наименованието Барилоче произлиза от думата Vuriloche, което преведено от езика на племето мапуче означава „планински хора“. Първоначално градът е бил заселен през 1895  г. от емигранти от Германия и Австрия. Първият магазин в града е бил отворен от търговеца  Карлос Виедерхолд, чието име грешно било изписвано върху пликовете с кореспонденцията му, а именно Сан Карлос. Това е и причината градът да получи името на известния търговец, а именно Сан Карлос де Барилоче. Градът е познат под това име от 3 март 1902 г.

След като се настанихме в един от многобройните алпийски хотели, решихме да посетим музея на шоколада, да се разходим из централната част и да отидем в едно от най-добрите заведения на града.

„Хавана“ е една от най-известните марки за шоколад и шоколадови изделия в Аржентина. Именно тук, нашата усмихната екскурзоводка ни запозна с историята на шоколада. От нея научихме няколко любопитни факта: какаото се произвежда от поне 3000 години в Мексико, Централна и Южна Америка. Доказано е, че маите и ацтеките са първите, които започват отглеждането му.

Благодарение на оставените от ацтеките йероглифи, които ни дават информация за техните ежедневни обичаи, научаваме как те отглеждали какаото и как впоследствие го превръщали в напитка, която предлагали на своите Богове. За тях какаото е имало мистична и религиозна стойност, но също така те са го използвали и като разменна монета.

След като испанците завладяват тези земи, Кортес първи пренася вълшебната напитка в Испания. Карлос V бил толкова завладян от нея, че дълго време било забранено тя да се изнася извън пределните на двореца му.                                          Следвайки следите от историята, нашата екскурзоводка ни разказа, че шоколадът се е разпространил от Испания и в други европейски страни, като Англия, Франция и Италия, които в последствие се захващат с нелеката задача да произвеждат шоколад във всичките му разновидности.

Интересен е фактът, че първоначално църквата се е противопоставяла на навика да се пие и яде шоколад, защото е смятала, че той се използва основно като афродизиак и стимулант.

За първи път шоколадът се появява в Барилоче през 1947 г., когато италианецът Алдо Фенолио пристига в Аржентина само с няколко медни съда и своите познания за производство на шоколад. Скоро се оказва, че опитът му е безценен и благодарение на него е отворена първата фабрика за шоколад, наречена Тронадор.

По време на обиколката имахме възможност да се запознаем с  производството на шоколад. За да се превърнат какаовите зърна в шоколад, първо трябва да преминат през процес на ферментация, сушене, смилане и прибавяне на други съставки. Готовият шоколад може да се оформи в различни фигури. Например, зад витрини бяха показани и огромни фигури на пума, пингвини и други предмети, направени от шоколад.

След кратката разходка из фабриката „Хавана“, бяхме поканени в магазина, където се предлага голямо изобилие от шоколадови изделия и всеки от нас имаше възможност да попита каквото му душа иска.

Следващата ни дистинация беше центъра на Барилоче, намиращ се на брега на езерото Науел Уапи („Остров на ягуара“).

В близост до езерото се намира Катедралата на Барилоче, заобиколена от високи борове. Разходихме се и около главния площад на града, където местни артисти изнасяха представления.

Започна да се смрачава, а ние бяхме доста изгладнели. Насочихме се към препоръчано ни заведение – „Ел доличе ди Алберто“. Седнахме и си поръчахме агнешко с пържени картофи и салата от домати. Всичко това поляхме с бира „Патагония“. В близост до масата приготвяха месото. Веднага грабнах фотоапарата. Малко по-късно ни донесоха агнешкото – ама това една порция ли е? После картофите – лелееееееее, това количество е за минимум 3-ма души, салатата и накрая бирата – 1 литър. Е тези хора никак не си поплюват, а изглеждат толкова елегантни, за разлика от мен, която след завръщането в България бях качила доста килца… Разбира се храната не се изяде, за което съжалих, но спокойно мога да кажа, че това беше най-вкусното агнешко, което съм яла през живота си. Бирата също си я биваше. Оттук насетне това ще са двете неща, които задължително ще си поръчвам тук в Патагония.

След вечеря решихме да отидем и да пробваме местната прясна бира – едно от нещата, с които се гордее Барилоче. Намерихме едно доста пълно и шумно заведение, което за мен беше индикация, че е добро и седнахме да полеем нашето пристигане. Заведението беше добро и бирата също. С натежали стомаси и глави, лека полека се отправихме към нашето скромно хотелче.

Сутринта ни очакваше автобус, с който щяхме да направим обиколка из Седемте езера и да преминем през два национални парка – Науел Уапи и Ланин. Науел Уапи е най-старият парк в Аржентина – от 1934 г., в пределите на който се намира едноименното езеро. То е разположено в подножието на Патагонските Анди. Националният парк съществува благодарение на известният изследовател и пътешественик Перито Морено, който през 1903 г. дарява на аржентинското правителството 7000 хектара земя,  която по-късно е превърната в национален парк.

Франсиско Морено е роден в Буенос Айрес на 31 май 1852 г. в заможно семейство. Учи в църковно училище и през ваканциите, заедно с баща си провежда продължителни екскурзии, като събира вкаменелости, прави хербарии, препарира животни. На 14-годишна възраст в бащиния си дом организира природонаучен музей. През 1872 г. се дипломира, участва в създаването на Аржентинското географско дружество и предприема първата от множеството си след това експедиции в Патагония. Със своите пътешествия Морено реално „открива“ Патагония за света. През 1876 г. Морено открива езерото Науел Уапи, а година по-късно и езерото Сан Мартин. През 1880 г. той се отправя на втора експедиция на територията на Патагония, но е пленен от местното племе туелче и осъден на смърт. Точно преди да бъде екзекутиран, Морено успява да избяга.

Освен експедиционна дейност, Морено развива и активна политическа и обществена дейност. Той е директор на Антропологичния музей в Буенос Айрес, шеф на Комисията, от аржентинска страна, по демаркацията на границата с Чили. От 1888 до 1906 година е директор на основания от него Природонаучен музей, който е първи по рода си в Южна Америка. От 1911 година до смъртта си е заместник-директор на Националния съвет по образование.

Морено умира в Буенос Айрес на 22 ноември 1919 година на 67 годишна възраст и е погребан в гробището „Реколета“. През 1944 г. неговите останки са пренесени на брега на езерото Науел Уапи.

Перито Морено е толкова популярен и уважаван в Аржентина, че неговото име носят един от най-известните глетчери в света, езеро, град. А откъде идва името Перито? Всъщност думата означава „знаещ човек“.

Пътят, така нареченият Ruta 40, през който ще премине днешната ни обиколка е един от най-известните и живописни в света. Ruta 40 започва от границата с Боливия и слиза чак до най-южната точка на Аржентина. Дълъг е 5200 км и се движи успоредно на Андите. Преминава през 20 национални парка, дузина реки, планински проходи. Най-високата му част е на надморска височина от 5 000 метра.

Първата ни спирка е градчето Вила ла Ангостура, където свършва езерото Науел Уапи. Градчето е доста китно и приятно, а всички къщи са построени от дърво и камък. В този град всяка година се организира конкурс за най-красива градина, като спечелилият получава доста интересна награда – освобождаване от данъци за 1 година. Познайте дали цялото село не се състезава в този конкурс.

Като всяко туристическо градче и тук беше пълно с безброй магазини за сувенири, а най-известният сувенир за региона е тролче. Тук смятат, че тролчетата са духове на гората и нейни пазители. Освен това, те обичат много да се закачат с хората, особено с изгубилите се в гората – може би затова всичките фигурки, които видях имаха доста дяволито изражение

Следващите ни спирки бяха при езерото Еспехо, което означава огледало и когато няма вятър всичко се отразява в него, езерото Корентосо, езерото Ескондидо – скрито зад дърветата, езерото Ермосо. Минахме и покрай малкото езеро Сеферино, което е кръстено на младеж от племето мапуче. Той заминава за Испания да учи и неговото желание било като се върне в родното си място с получените знания да помогне за развитието на своя народ. За съжаление неговата мечта не се сбъдва, защото, след завръщането си от Испания се разболява и умира.

Стигнахме и до езерата Виярино и Фалкнер, където се намира красив водопад наречен Вуинянко. Езерото Фалкнер е кръстено в памет на йезуитския монах Томас Фалкнер, който никога не е посещавал региона на Седемте езера, но е написал една от първите книги посветени на Патагония.

Покрай едно от езерата екскурзоводката ни информира, че можем да срещнем представители на племето мапуче. Автобусът спря, всички се пръснахме в различни посоки, но нямаше и следа от мапуче. Решихме да се разходим през гората, където местните ни казаха, че можем да открием много красиви гледки към езерото и заобикалящите го планини. Разходката беше приятна, а гледката, до която стигнахме наистина прекрасна. За да бъде щастието пълно, на връщане срещнахме и един мапуче. Скоропостижно се стрелнах към него с желанието да му направя снимка. Той се оказа много дружелюбен и специално за снимката си облече пончо, иначе как щеше да се отличава от останалите?!

В езерата, покрай които минавахме, имаше редица острови. Разказаха ни, че по време на своето управление, президентът Перон прави на някои от островите атомни опити. За щастие опитите не били успешни, но островите остават затворени за посетители. В момента те се използват за изследователски цели. Тук през 2014-2015 г. са били произведени и пуснати в космоса два сателита.

Последните две езера,  на които направихме кратка спирка бяха езерото Махонико и езерото Лакар, на брега на който се намира прекрасното градче Сан Мартин де лос Андес.

След като стигнахме в Сан Мартин де лос Андес, първата ни задача беше да намерим приятно заведение, в което се предлага еленско месо. След като го намерихме, всички си поръчахме яхния от елен, и гарнирано с червено вино, се насладихме на обилните порции. Само да уточня, че еленът, който предлагаха не беше северно андийският елен – уемул, обявен за национално богатство през 2006 г.

Вече сити, решихме да се разходим до езерото Лакар. По пътя видяхме сладоледоджийница. Имайки предвид, че в Буенос Айрес ядохме един от най-вкусните сладоледи, веднага се насочихме натам. Сладоледът не беше като този в столицата, но ако не бяхме опитали нямаше как да разберем.

Езерото Лакар е едно от 24 езера в парка Ланин, който е обявен за национален парк през 1937 г.  Ланин се простира на площ от 3790 km² и наименованието му произхожда от  най-високия връх, който се намира на негова територия – вулканът Ланин.

Разходката покрай езерото беше приятна. Местниете предлагаха различни видове забавления, за всеки вкус, но ние нямахме достатъчно време да се възползваме. От другата страна на улицата забелязахме доста интересни къщички в син цвят. Нямаш как да не отидем. Пред всяка къщичка имаше прекрасна ливада и шезлонг – пълна идилия.

Времето за ненаситните туристи изтече и трябваше да се отправим към автобуса, който ни очакваше в центъра на града.

Върнахме се в Барилоче малко изморени, но почувствали красотата и величието на природата. Вечерта решихме да се възползваме от гостоприемството на нашите домакини и да хапнем в хотела, но преди това докато стане време за вечеря се разходихме из главната улица на Барилоче.

Както вече споменах, Барилоче е градът на шоколада. По главната улица се редуват магазин за сувенири, магазин за шоколад и т.н. В някои от магазините ни приветства усмихната баба с кошница в ръце, но ние имахме за цел да влезем в най-известния и може би най-добър магазин за шоколадови изделия „Рапануи“. Магазинът се оказа огромен, а изборът безграничен. Искаше ми се да купя няколко вида шоколад за вкъщи, но как да избера… Според мен, най-добрият избор ще бъде ако взема сладкиши с пълнеж от дулсе де лече. Част от магазина е превърнат в кафене. Прииска ни се да седнем на кафенце с вкусно шоколадово лакомство, но явно трябваше да го оставим за следващия път… закъснявахме за вечеря.

По пътя се натъкваме на двойка танцуваща танго. Няма как, трябва да спрем и да погледаме – танцуващите бяха облечени в традиционните костюми за танго – елегатни и с много плам те следваха такта на тангото, незабелязвайки тълпата около тях.

За щастие за вечерята почти не бяхме закъснели. Един от съдържателите на хотела усмихнато ни поздрави и ни покани да седнем на прилежно подредени маси. За вечеря ни беше приготвил телешки стек, салата и десерт. Поръчахме си и бутилка червено вино и купонът започна. Не бих казала, че вечерята беше особено вкусна, но начинът по който беше поднесена и чаровната усмивка, която не слезе от устата на нашия домакин, я направи истинско удоволствие. Хотелът ни се държеше от двойка хомосексуалисти. „Мъжът” отговаряше за рецепцията, за пренасянето на тежки товари, а „жената“ се занимаваше с чистенето и готвенето. И тук, може би е моментът да кажа, че Аржентина е първата страна в Латинска Америка, която легализира през 2010 г. гей браковете. Аржентина е също така родното място на първото дете със законни двама бащи.

Третият ден в Барилоче беше определен за полудневна екскурзия – Circuitochico, след което щяхме да хванем корабче до Пуерто Блест.

Напред към приказните гледки на Патагония! Автобусът ни закара до открит лифт, който щеше да ни отведе на 1 050 м. височина. Там ни очакваше една от най-красивите гледки в региона към езерата: Науел Уапи, Перито Морено, Ел Требол, Сан Педро, полуостровът Шао Шао и остров Виктория. Ето ни и на върха. Точно до лифта видяхме стълби и нетърпеливо, почти автоматично се качихме по тях. Като изкачих последното стъпало онемях, а сърцето ми започна силно да бие. Гледката беше толкова изумително красива, че не бих могла да я опиша с думи. Започнах да снимам, надявайки се да мога да запечатам завинаги тази красота. Изведнъж гласът на Мария ме изтръгна от унеса. Погледнах надолу и чак сега забелязах, че отдолу има друга площадка, където цялата група се беше приготвила за снимка. С неохота тръгнах надолу. След като направихме задължителната групова снимка, тръгнахме към останалите наблюдателни площадки. Набързо ги обиколихме, но нито една гледка не можеше да се сравни с първата.

Полудневната екскурзия продължи, преминавайки покрай езерата Науел Уапи и Перито Морено. Следваща спирка беше на изомителен мирадор, от където се откриваше гледка към двете езера, полуостров Шао Шао и кацналият върху него едноименен хотел. Явно, тази наблюдателна площадка беше доста популярна – навсякъде местни търговци бяха разположили сергиите си и се опитваха да привлекат туристите със своите джунджурии.

Още в Барилоче забелязах да се разхождат две кучета – порода санбернар. Когато се опитах на няколко пъти да ги снимам, някой се появяваше изневиделица и не ми даваше възможност да направя снимка. Едва сега разбрах защо. Тези кучета – баща и син – се снимат с желаещите туристи само срещу заплащане.

В този район живеят предимно богати хора. Тук почти всяка къща разполага със собствена гора и пристанище.

Малко по-рано бях споменала, че на езика на местните индианци Науел Уапи се превежда като остров на ягуара. Тук обаче ягуари не се срещат, а – пуми. Известни в този район са боевете между кучета и пуми. Екскурзоводката ни разказа, че преди няколко дни един фермер намерил бременна пума върху едно дърво в двора си. Местните смятат, че тя е била една от жертвите, участваща в нелегален бой с кучета, но някак си е успяла да избяга, спасявайки от подобна участ и своята бъдеща рожба. Пумите са лесна плячка за хората особено през зимата, когато слизат при езерото да търсят храна.

Следваща спирка – хотел Шао Шао. Името на хотела  означава сладко, сладко. – Той е един от най- скъпите и известни хотели в този регион. Хотел Шао Шао е построен от братята Бустиьо, след обявяването на Науел Уапи в национален парк. През 1939 г. хотелът е опожарен и затваря врати чак до 1992 г., когато е възстановен напълно.  В момента достъпът до хотела е силно ограничен, въпреки че в миналото градините му са били задължителна спирка за туристите. Информираха ни, че само срещу 100 долара ще можем да влезем и да се насладим на чаша кафе в тези толкова популярни градини с изглед към езерата.

Автобусът ни остави в близост до пристанището, откъдето щяхме да хванем корабче до Пуерто Блест. Имахме достатъчно време да се върнем до хотела и да се опитаме да влезем въпреки забраните. Зад дървените огради на хотела всичко изглеждаше някак перфектно – окосена трева, прекрасни и разнообразни цветя, хора, които се грижеха са оформлението на градините и всичко това на фона на планината. Разхождайки се небрежно, стигнахме до самия хотел, който още по-небрежно щяхме да заобиколим и да отидем до градините. Някак си почти незабелязано се промъкнах покрай охраната. Ето почти достигнах целта, но лошо стечение на обстоятелствата подтикна охраната да се обърне към мен и естествено да ме помоли учтиво да напусна.

Леко разочаровани се насочихме към пристанището. Очакваше ни интересна разходка с красиви гледки по пътя. Настанихме се на палубата на корабчето, където освен нас имаше доста дечурлига, които се забавляваха хранейки чайките и снимайки се с тях. Настана голяма суматоха и забава. По пътя минахме покрай остров Сантинела, където е погребан Франсиско Морено.

Ето ни вече в Пуерто Блест – малко пристанище, разположено на брега на езерото Науел Уапи. Отправихме се на кратка и приятна разходка до водопадите Лос Кантарос и едноименното езеро. За да стигнем до там обаче, трябваще да се изкачим по стълби, които сякаш нямаха край. Пътеката беше заобиколено от множество интересни дървета. Водопадът представлява река, с дължина по-малко от километър. Тя пада от височина повече от 100 метра между езерата Науел Уапи и Кантарос и образува водопад. Има няколко мирадора, от които водопадът е достъпен.

След като разгледахме водопада се върнахме на пристанището, където има хотел и сладкарница, в която предлагаха доста вкусни десерти. Към сладкарницата имаше тераса, огряна от слънцето и прекрасна гледка към устието на река Фрия, цветът на която беше прозрачно син – красота. Помързелувахме малко, препичайки се като гущери на слънце и със следващото корабче се върнахме в Барилоче.

На сутринта предстоеше да се отправим към „по-патагонската“ част на Патагония, а именно към Ел Чалтен. За тази цел трябваше да летим до Ел Калафате и оттам с автобус да се придвижим до Ел Чалтен.

 

Патагония е земя на глетчери, езера, острови, канали, фиорди, реки, девствени хилядолетни гори и на дъжда и вятъра. Смята се, че Ледниците  са най-древните на земята – възрастта им е повече от 30 хил. години. Земята на Патагония  има основно две богатства – черно и бяло. Нефт и овце. Въпреки безплодието си, тази земя се оказала доста подходяща за отглеждане на овце, които за първи път били пренесени тук заедно с лимона, маслината, кокошката и патицата с кораба, с който е пристигнала сестрата на Писаро.

След като кацнахме на летището в Ел Калафате, нашето пътешествие продължи по Рута 40, в природния парк „Лос Гласиерес“, обявен от ЮНЕСКО за световно наследство. На територията на парка се намират 47 големи и значителен брой по-малки глетчери, като най-известният от тях е Перито Морено. Тук са едни от най-красивите върхове в света „Фиц Рой“ и „Серо Торе“.

Щом навлязохме в природния парк „Лос Гласиерес“ пред нас се откри невероятна гледка към тюркоазено-синьото езеро Архентино (най-голямото езеро в страната). От всички страни ни обграждаха Андите – величествена планинска верига пресичаща по дължина цяла Америка– от Аляска до Огнената земя. В Северна Америка тя се нарича Кордилери, а в Южна-Анди. От къде идва наименованието Анди? Едни смятат, че произлиза от езика кечуа, което означава „висок връх“, други пък са на мнение, че наименованието носи началото си от испанската дума „anden”, в превод терасирана земя. За алпинистите, тук наречени андисти, планината е изключително интересна. Тя не е висока, но е изключително непристъпна. Отвесните й стени, които са понякога по-високи от 1000 м., силният студен вятър и голямата влажност на въздуха  могат да откажат голям брой смелчаци.

От едната страна на пътя някой видя броненосец. Автобусът спря и всички се изсипахме да снимаме бедният броненосец, който беше толкова уплашен, че в началото не знаеше накъде да избяга и се въртеше хаотично.

Броненосците са част от голямо семейство на Броненосцови, съставено от много видове, които са изчезвали постепенно в продължение на векове. В сравнение с прародителите си съвременните броненосци са направо джуджета – достигат само до 45 кг. Гигантският броненосец, известен като Глиптодонт, е бил с големината на носорог, а по-малките видове са били с размер на бик.

Броненосецът, който видяхме е от вида  шестилентов – дълъг 60 сантиметра заедно с опашката и тежащ около 5 килограма. Бронята на броненосците е изградена от твърди плочки и го защитава от големите хищни котки като пуми например, за което е необходимо единствено да се свие на кълбо. Бронята предпазва броненосеца и от тръни и кактуси.

Интересно е, че тези бозайници виждат зле и са почти без зъби. Въпреки това, са всеядни. Хранят се основно с насекоми, червеи, плодове, но и с мърша. Има данни и за вид броненосец, който при липса на храна може да изяде дори и себеподобно животно.

Интересен факт е, че броненосецът живее сам през цялата година, с изключение на размножителния период. През деня броненосецът се крие в дупката си, а през нощта излиза на лов. Най-често дупката на броненосеца се намира в близост до мравуняк или термитник.

Броненосецът може много добре да плува, като гребе с огромните си нокти, които му служат като гребла. Когато е под земята, броненосецът може да издържи до 6 минути без въздух. Понякога броненосецът може да върви по дъното на не много дълбока река, тъй като е в състояние за дълго време да задържи дъха си, преди да се насочи отново към повърхността.

Размножаването им е много слабо, а новородените са толкова беззащитни, че рядко оцеляват. Основните врагове на броненосеца са хората и домашните им кучета, които обичат да вадят броненосците от дупките им. В продължение на векове броненосецът е бил един от любимите деликатеси на американските индианци.

            Женските броненосци могат да раждат няколко чифта близнаци, които достигнат до 12 броя. Новородените броненосци проглеждат в момента, в който се родят. Те нямат коруба, а са покрити с мека кожа. Затова майката ги крие повече от месец в дупката си. Броненосецът остава с майка си почти година.

Най-сетне нашият броненосецът реши да предприеме действия и се скри зад един храст. Това отказа по-голямата част от групата да се опитва да го заснеме, което беше добре дошло за бедното животинче. Когато забеляза, че почти никой не го застрашава с решителна крачка, подтичвайки се отправи към своята дупка, където щеше да бъде в безопасност. Насладили се на първото ни екзотично животно се качихме в автобуса и потеглихме.

По средата на пътя до Ел Чалтен направихме кратка спирка за обяд в хотел „Ла Леона“– така местните хора наричат женската пума. Хотелът е кръстен така, защото именно тук Франциско Морено едва не загубил живота си нападнат от пума. Така се нарича и реката, която минава наблизо. Ла Леона е ферма обявена за исторически паметник, защото през 1905 г. тук са се криели в продължение на месец, преследваните от закона банкови обирджии, Бъч Касиди и Сънданс Кид.

Бъч Касиди или Робърт Лерой Паркър е роден на 13 април 1866 г. в щата Юта, като най-възрастният от 13 деца в семейство на бедни мормони. Паркър е тийнейджър, когато напуска дома си с надеждата да измъкне по-добър, по-проспериращ живот от това, което родителите му са могли да му осигурят. Тогава се сприятелява с Майк Касиди, който имал репутацията на крадец на едър рогат добитък и коне и тръгва по неговия път. Първата сериозна кражба Бъч прави през 1889 г., като заедно с трима други каубои ограбва 20 000 долара от банка в щата Колорадо.

След редица кражби, през 1894 г. Касиди е задържан и осъден на затвор за две години. Въпреки криминалното си досие, известният престъпник бил изключително харизматична личност и имал репутацията на човек, който държи на думата си. Разказват история, че нощта в която той е трябвало да започне изтърпяване на наказанието, Касиди е помолил шерифа да го пусне за една нощ. Шерифът му се доверява и Касиди се връща в затвора на сутринта.

След пълното му освобождаване през 1896 г., Касиди възобновява живота си на престъпник. Той участва в редица успешни грабежа на банки и влакове, като най-значимия му обир на влак е на стойност 70 000 долара. С всеки нов грабеж, Касиди става все по-известен и харесван от американците.

Виждайки своята уязвимост, компанията за железопътни превози в Америка се извинява на Бъч и неговата банда и му предлага работа като охрана на влаковете в замяна на прекратяване на грабежите. Той отказва. Компанията решава да предприеме мерки и наема известната Детективска агенция Пинкертън да се справи с този проблем. В резултат на това Касиди и Кид напускат Америка и се установяват в Южна Америка, където продължават своите престъпления.

Казват, че известните престъпници са загинали през 1908 г. в престрелка с войници в Южна Боливия, но истината за тяхната кончина никога не е била напълно изяснена. Някои исторически данни сочат, че Касиди е инсценирал своята смърт и се е завърнал в Северна Америка с ново име: Уилям Т. Филипс. Там живее още три десетилетия, препитавайки се като машинист. Казват, че умира през 1937 г. от рак.

Хотелът, възползвайки се от своята историческа слава, се е превърнал в задължителна спирка, а може би и единствена за туристите, по пътя между двата града. Храната вътре беше изключително скъпа и некачествена. Супата, която се предлагаше не беше истинска, а на прах, като в разредената течност плуваха голям брой неразтворени топчета. В хотела имаше и сувенирен магазин, в който се предлагаха интересни неща, но също изключително некачествени, а надценката беше поне 100%. Обирджии!

Пристигнахме в Ел Чалтен – малко планинско градче, намиращо се по живописното поречие на Рио де лас Вуелтас, известно като столица на катерачите и трекерите в патагонските Анди.

Градът се е появил през 1985 г. поради голямата му близост до трекинг маршрутите. Населението му е сравнително малко около 600 души, но навсякъде е пълно с агенции, които организират трекинги, дават под наем облекло, екипировка.

Ел Чалтен е наречен с името, което племето теуелче някога  дало на най-високия връх в земите си и означава „огнен връх“ или димяща планина. Нарекли го така, защото почти винаги бил забулен в облаци. През 1877 г. големият аржентински  изследовател Франсиско Морено достига върха на Серо Чалтен и решава да даде ново име на планината. Изборът му се спира на неговия герой от детските му години – капитан Робърт Фицрой, ръководител на британската научна експедиция на кораба „Бийгълс“, в която участвал и Чарлз Дарвин.

След като се настанихме, решихме да отидем до един мирадор, в близост до града, от който казват, че се вижда най-добре най-високият връх в Патагония, а именно Серо Фицрой – 3441 м. (серо в превод от испански означава „хълм“),  привличащ като магнит любителите на скалното катерене от цялото земно кълбо.

За тази цел трябваше да минем през целия град, или по-точно през една главна улица с магазини и ресторанти, и да изкачим за около 15-30 мин. един хълм. Цялата група реши да тръгне към мирадора, но след като ни предупредиха, че върхът е забулен в облаци, почти всички се отказаха. И все пак ние се решихме да отидем. Пътят беше лек и приятен, а гледките към града, реката и планината зашеметяващи. Изкачихме се на хълма и наистина Фицрой беше скрит зад облаци, но градът и долината бяха в краката ни.

След като се насладихме на гледката, имахме уговорка с останалата част от групата да седнем в едно от заведенията в града. Това, което бяхме избрали се оказа, доста популярно сред туристите и още не мога да повярвам, че успяхме да намерим места. Сервитьорът беше доста колоритен и дружелюбен. Той ни препоръча да опитаме едно от традиционните ястия в Ел Чалтен, а именно „Локро“. Това е нещо като бобена яхния, с няколко вида месо и различни зеленчуци. Беше доста вкусно

.

След вечеря предпочетохме да се върнем в хотела вместо да  засядаме в някоя от многобройните местни кръчми, тъй като на другия ден ни предстоеше трек до подножието на един от най-красивите върхове в Патагония – Фицрой. Дано времето да е с нас и върхът да не се окаже по-срамежлив от Фуджи.

 Сутринта едвам дочаках часът на тръгване към подножието на Фицрой. Първите алпинисти покорили първенецът били участници във френска експедиция, водена от Мишел Азема, Гидо Маньон и Лионел Тере. След тридневно изкачване при изключително лоши метеорологични условия, алпинистите изкачили върха на 2 февруари 1952 г. Едва 32 години по-късно аржентински алпинисти се престрашили да покорят върха отново.

Небето беше покрито с облаци и вероятността да видим прекрасният връх изглеждаше нищожна. Пътеката, която щеше да ни отведе до целта започваше в единия край на града. Там на информационна табела беше отбелязана дължината на маршрута  –  10,2 км,  краят на маршрута –  при Лагуна де лос Трес. На 4 км. пък се намираше мястото, от където се откриваше гледка към Фицрой. Очакваше се целия трек да продължи 6 часа.

Пътеката беше много добре маркирана и вероятността да се изгубиш беше минимална. На всеки километър имаше табела с информация колко километра си изминал и колко остават. Първата част от пътя беше доста приятна. Поради променящото се време успяхме да видим и дъга. До Мирадор дел Торе стигнахме за 1:30 ч., но от гледката нямаше и следа. Всичко беше покрито с плътна облачна покривка. Освен това, времето започваше да се разваля. Заваля дъжд, излезе силен вятър, който се оказа съвсем нормално явление в Патагония. Разходката се превърна в мъчение. Колкото повече се изкачвахме, толкова по-силен ставаше вятъра, а пейзажът все по-каменист. Последната отсечка от маршрута беше най-трудна. До Лагуна де лос Трес се изкачихме за около 4 часа. Седнахме да хапнем на един камък, в очакване на най-невероятната гледка, но освен че замръзнахме, нито един облак не пожела да се помести от мястото си.

Казват, че Фицрой е обгърнат от облаци през триста дни от годината, а летните ветрове надвишават 200 км/ч. Най-вероятно сме попаднали именно в такъв момент.

След час чакане бяхме полу-замръзнали и отчаяни. Момичето, с което се изкачихме реши, че няма смисъл да чака повече и тръгна обратно. Аз все още се надявах да стане чудо, все пак разнообразието на местния климат е илюстрирано в тукашната поговорка „Ако времето не ти харесва, почакай пет минути”.

Реших да се разтъпча малко, като сляза надолу при едно от езерата. В близост до него имаше още две тюркоазено-сини езера.

Хълмовете и върховете наоколо бяха покрити със сняг и гледката беше наистина вълшебна, но Фицрой все още отказваше да се покаже. Но, внимание, облаците започнаха да се разотиват, небето придоби син цвят, а Фицрой, ха да се покаже… ще почакам още. Всички върхове наоколо се появиха в цялата си прелест, но самият връх на Фицрой така и не се показа. Започна отново да се заоблачава. Може би днес не е денят. Реших вече да слизам. Не ми се искаше, защото усещането да си тук, сред тази невероятна красота е просто неописуемо, но така или иначе след минути тя щеше отново да е скрита от бяла пелена.

Разочарованието ми обаче бързо премина, след като в близост до върха видях да се реят величествени птици – кондори. Тези кондори, които толкова много искахме да видим на каньона Колка в Перу и поради лошото време не успяхме. Южноамериканският кондор се среща само в Андите. Той достига над 1 метър дължина, тежи 10-15 кг. и размахът на крилете му може да достигне 3 метра. Характерна за тези птици е черната окраска на перата, с изключение на едно бяло петно на двете крила и „якичката“ на врата им. При мъжките екземпляри се наблюдава наличие на месест гребен над човката. Продължителността на живота при южноамериканския кондор е между 50 и 70 години.

Кондорите живеят на голяма височина, обикновено между 3000 и 5000 м. По-често се срещат на юг от Перу и в Патагония, където гнездят по хребетите на Андите. Най-често кондорите живеят по двойки, но се срещат и групи до 10 екземпляра. Андските кондори образуват двойки, които се запазват до живот. Женската снася едно или две яйца на всеки две години. Отглеждането на малките кондорчета е продължително и трудно. Ако едно от яйцата бъде изгубено, женската снася още едно на негово място. Първоначално малките са кафеникави, а „якичката“ им е черна и започват да придобиват характерните за възрастните цветове след една година.

На връщане минахме през Лагуна Капри, където също се очакваше да има гледка, но лагуната също беше покрита от гъста мъгла.

Доста изморени се запътихме към хотела. Единствено мисълта за вчерашното заведение и локрото ме възпираше да не си легна направо да спя, все пак утре ни очакваше изкачване до подножието на Серо Торе.

 Набързо се оправихме и беж към ресторанта, но… нямаше места… Нищо, това ще ни даде възможност да опитаме прочутото в този регион агнешко на кръст. Харесахме си едно заведение, чиито интериор беше доста интересен и се настанихме. Оказа се че само на едно място в града предлагат този специалитет и ние леко разочаровани се запътихме натам.

Ресторантът беше много по-изискан, но тази леко индианска атмосфера на предишното заведение липсваше. Поръчахме си агнешко на кръст и го поляхме с червено вино. Агнето се разпъва на железен кръст и се пече на огън около 4,5 часа, докато не се изпари цялата мазнина. Месото се реже и се сервира на малък мангал, за да не изстине. Ястието беше превъзходно.

На следващия ден, както вече споменах, ни предстоеше да стигнем до подножието на Серо Торе (кула), който е с височина 3102 м. Тръгнахме от хотела в 8 часа. Денят се очертаваше да бъде прекрасен – на небето нямаше нито едно облаче, нямаше и вятър. От началото на пътеката до подножието на върха трябваше да изминем 11 км. На 4-тия км от началото на маршрута имаше гледка към върха. Мария ни информира, че пътеката е сравнително лесна, но поради краткото време, с което разполагаме, надали ще имаме възможност да се изкачим до подножието.  Ако някой все пак много държи  – не може да тръгне сам. Аз веднага си направим сметка, че изминавайки средно 1 км за 15 мин.,  ще имам достатъчно време да стигна до подножието на върха и да се върна. Освен това, красивата природа с прекрасните гледки, включително и към моя любим Фицрой, ме мотивира да се активизирам и да достигна до крайната цел

Серо Торе е най-високия връх в назъбения хребет, съставен от четири недостижими върхове. Областта около планината е спорна територия между Аржентина и Чили.

Когато първите покорители на съседния връх Фицрой виждат Серо Торе през 1952 г., те решават, че изкачването на планината е невъзможно. Не е известно името на първия човек покорил Серо Торе. Най-противоречивата експедиция е проведена през 1959 г. Италианецът Чезаре Маестри и австриецът Тони Егер се отправят към върха. Егер загива в лавина по време на слизането. По-късно Маестри не може да докаже, че са завършили изкачването, тъй като камерата е изгубена заедно с Егер. Следващите екипи, тръгнали да изкачват Серо Торе, не успяват да открият никакви въжета, куки или други следи от първата експедиция. Ето защо Маестри се завръща в планината през 1970 г., за да разсее съмненията. Въоръжен с бормашина, алпинистът лети с хеликоптер и пробива дупки в самата скала, за да обезопаси най-трудните участъци от изкачването. Той обаче спира на 35 м. под върха. Неговите непочтени методи са заклеймени от алпинистката общност.

След достигане на скалистата част на Серо Торе алпинистите се сблъскват с последното предизвикателство – необичайно на вид 35 – метрово образование от висящ лед, оформено от силните ветрове. Оприличават го на ледена гъба и се смята за най-трудния леден участък за изкачване в света, с изключение на най-високите върхове. През 1970 г. Маестри решава, че гъбата не е част от планината и не я изкачва. Точно поради тази причина, той не е признат за първия човек изкачил върха.

Първото документирано изкачване на върха е през 1974 г. от Даниеле Чапа, Марио Конти, Казимиро Ферари и Пино Негри.

През 2008 г. алпинистите Роландо Гариботи и Колин Хейли завършват първия в историята преход на целия масив Серо Торе като изкачват всичките му четири скални върха.

Точно до Серо Торе се намира Торе Егер (1685 м. надморска височина). Името на върха е в памет на първата жертва на Серо Торе – Тони Егер. Той е сравнително труден за изкачване и засега е покоряван само от няколко души. Първият успешен опит е на американците Джон Браг, Джим Донини и Джей Уилсън през 1976 г.

Първата част от маршрута до мирадора мина като лека и приятна разходка. Заредена с ентусиазъм започнах да питам има ли още някой, който би искал да стигне до подножието на върха, но се оказа, че не и този факт автоматично изключваше възможността да продължа сама. Мисля, че всеки планинар би разбрал какво изпитвах в този момент. Върхът поднесен на тепсия, а аз се отказвам от него… Ядът ми премина бързо, защото реших, че това ни дава прекрасната възможност да се изкачим на мирадора над Ел Чалтен и да се насладим на гледката към Фицрой – затова поне имаше желаещи.

Ето ни отново на пътеката към мирадора на Фицрой. Този път върхът се виждаше от всички възможни точки, а величието му ме порази. На пътеката имаше доста туристи, може би защото това е добра възможност с минимални усилия човек да види Фицрой в цялото му величие.

По пътя видях табела в посока някаква лагуна, не си спомням името й. Имаше достатъчно време да отида и да я видя. Разбрах се с останалата част от компанията да се чакаме по пътя на слизане и се отправих с бодра крачка в оказаната посока. По този маршрут нямаше жива душа или поне така си мислех. След 30 мин. ходене вече започнах да се притеснявам дали съм поела по правилния път?! Ето най-после една група азиатци. Попитах ги на къде трябва да вървя и колко време остава. Те ме успокоиха, че съм на точното място и ми остава да се изкачва само по една скала, но… Хората ме предупредиха, че горе има много силен вятър и трябва да внимавам да не ме отнесе… Започнах с изкачването, а вятърът се усилваше все повече и повече. С едната ръка се държах за скалата, а с другата бях хванала фотоапарата. От върха на скалата имаше гледка към езерото. Направих набързо няколко снимки и тръгнах по обратния път. Докато слизах надолу чух странен рев. Изтръпнах! Знаех, че по тези места се срещат пуми, а те не са от най-дружелюбните… Ами сега, какво да правя?! Нямам време да изчакам, а в същото време, не мисля, че е добра идея да рискувам да продължа. Наоколо нямаше жива душа. Звукът идваше от някакви храсти, а точно пред храстите се бяха спрели две телета, които с ужас в очите се оглеждаха наоколо. Реших все пак да тръгна, но по заобиколен път. Почти подтичвайки, даже не усещах умора от постоянното изкачване и слизане по скали. Погледът ми обаче не се отделяше от въпросните храсти. По едно време чух отново звук, но този път ми звучеше малко като „Муууу“. Взрях се по-добре в храстите и видях една крава, която явно викаше своите теленца. Значи не е била пума… и телетата не са гледали уплашено. Ето как човек може да си измисли цяла история, която да потвърди очакванията му… Когато разказах тази история на моите спътници, страшно ги развеселих, ами как иначе. Този път имах късмет, но следващия може наистина да видя пума…

 Бързо слязохме надолу, защото ни предстоеше пътуване до Ел Калафате.  Градът е кръстен на плодът калафате, което е испанското наименование на храста кисел трън и е много популярен. Казват, че който го вкуси за винаги иска да остане в Патагония.

 Ел Калафате, който се намира на бреговете на езерото Архентино, първоначално е място, на което се събирали фермерите, преди да се отправят на дълго пътешествие със своите бали памук към провинциалната столица Рио Галегос. Селището създадено през XX в., скоро се превръща в основен град в района на национален парк „Лос Гласиарес”. Градът има над 20 000 жители. Ел Калафате е било любимото място на бившия президент на Аржентина Нестор Кирхнер, където имал вила със съпругата си. Той толкова много се възхищавал на това място, че водел високопоставени делегации от цял свят да показва ледниците, като по този начин популяризирал района. Постепенно градът се разраснал и разбира се се увеличил броя на туристите.

След като пристигнахме и се настанихме, почти веднага излязохме да се разходим и да пробваме един от многобройните ресторант – бюфети. Като цяло, Ел Калафате не се различава много от останалите градове, които посетихме в Патагония. Всички постройки са едноетажни. Тук има една главна улица с многобройни магазини за спортни стоки, туристически офиси, кафенета, ресторанти. Дори намерихме и един доста колоритен базар.

Ресторант-бюфетът се намираше на една от уличките, в близост до главната. Тук срещу фиксирана сума, която в никакъв случай не е прекалено висока, можеш да ядеш месо и салати на корем и накрая получаваш десерт по избор. Ресторантът беше пълен, а масите огромни. След като седнахме ни разясниха, че всеки може да си взима различен вид салати от бара, а месото го поднасят на масата, на голям мангал. След като свърши месото всяка маса може да си поръча допълнително от месото, което най-много й е харесало.

Първоначално бях скептично настроена към този вид бюфети, но след като ни донесоха месото видях, че е имало смисъл. Успяхме да пробваме всички възможни видове, включително и такива деликатеси като агнешки черва. Пробвахме агнешко, свинско, телешко, пилешко, ребра, кървавица, но най-вкусни, според общата оценка, бяха червата, агнешкото и ребрата. Естествено си поръчахме и допълнително. За десерт ни донесоха сладолед от калафате, плодът който задължително трябва да се опита в Патагония.

На сутринта ни предстоеше да видим, едно от най-интересните природни забележителности на Патагония – ледникът Перито Морено.

През плейстоцена ( епоха започнала преди 1,806 млн. години и завършила преди 11,5 хил. години) целият район на „Лос Гласиарес” е покрит с гигантско ледено поле Иело Сур – вторият по големина леден щит в Южното полукълбо след Антарктика. Топящите се ледници извайват фантастични долини със стръмни склонове и дълбоки клисури, които впоследствие се изпълват с планински езера. Ледените маси оформят и планинските върхове, два от които са с височина над 3000 м. От Иело Сур водят началото си 49 странични ледника, като от аржентинска страна най-големите са Виедма (972 км²) и Перито Морено (258 км²).

Водите на топящото се ледено поле създават огромни ледникови езера, от които най-голямото в границите на парка е Архентино, с размери: 160 км дължина, 1466 км² площ и 500 м дълбочина. Басейнът се захранва с вода от ледници като Перито Морено. Понякога се наблюдава смайващо явление – до бреговете на езерото се спуска гигантска ледена стена, която достига отсрещния бряг и образува 60-метров синьо-бял бент. В резултат равнището на водата се покачва с 30 м и налягането върху ледения блок, който спира течението, се увеличава. В бента се отварят пробойни и накрая той се пръсва с оглушителен трясък, който се чува на голямо разстояние. Масивни ледени блокове пропадат в безпорядък заедно с бурни потоци вода. Това е част от леден катаклизъм, който се случва веднъж на 2-3 години в национален парк „Лос Гласиарес”. Арена на тази драма е езерото Архентино, а изпълнител ледникът Перито Морено.

Само два от ледниците в района са относително стабилни, всички останали страдат заради глобалното затопляне.

Много известни личности влагат средства за опазване на девствената природа в Патагония. Те купуват земи, не с цел печелене на пари и привличане на туристи, а с цел тяхното запазване от посегателствата на човека. Но въпреки това районът става все по-известен, пълчищата туристи се увеличават, което неминуемо води до замърсяване на околната среда. Правителството се опитва да направи нещо като примерно забранява употребата на найлонови торбички, но човекът си е човек.

За щастие любимият на всички туристи ледник Перито Морено все още не е застрашен. Смята се за един от малкото на Земята, които все още се увеличават. Той е дълъг 31 км, широк 5 км и висок 60 м. Той се спуска от ледниковата покривка и пълзи надолу по склоновете към един от ръкавите на езерото Архентино. Когато достигне до водата, ледникът с дълбоки пукнатини продължава да се движи напред през езерото до противоположния бряг. По пътя си, той се врязва безмилостно в гората наоколо, изкоренява дървета и отчупва скали. Сега водата в езерото е заприщена от стена от синкаво-бял лед, висока до 60 м. Нивото на водата нагоре по реката надвишава с 37 м водата под стената. Когато през 1972 г. бентът поддава, толкова много вода се оказва заприщена зад него, че едва след няколко седмици нивата на водата над и под язовирната стена се уравновесяват.

Наближаваме известният ледник. Цялата група се е записала на разходка с котки по него. До колкото разбрах само една фирма държи монопола на тази екскурзия и цените са повече от високи, но пък кога пак ще дойда на края на света и ще се разхождам върху ледник?!

Автобусът ни закара до малък кей, откъдето с корабче преминахме на отсрещния бряг, за около 20 мин. На корабчето буквално всички застанахме на опашка да снимаме този величествен ледник, без да си даваме сметка, че само след броени минути той ще ни се разкрие с цялата си прелест. Времето обаче не беше с нас. Небето беше покрито с гъсти облаци и валеше…

Стигнахме до брега, оставихме багажите си и се насочихме към мястото, където щяха да ни сложат котките. Наложи се да изчакаме доста, защото имаше няколко групи преди нас. Но това беше само в наш плюс. Придържайки се към аржентинската поговорка за времето, изчакахме малко и хоп, като с вълшебна пръчица всички облаци изчезнаха и слънцето освети целия ледник…

Разходката продължи около час. В началото имахме инструктаж как да се придвижваме по леда без да паднем. Изкачвайки се, трябваше да държим краката си леко разкрачени и с пръсти навън, слизайки – със събрани крака, малки крачки и леко приклекнали, а тялото трябваше да е леко назад.  В началото всичко това ми се струваше много страшно, особено слизането, но спазвайки инструкциите, всичко мина повече от добре. Разходката по ледника се прави по периферията, където ледникът се движи с 20 см на ден. В центъра, където се отчупват най-много парчета скоростта е 2 м на ден.

Перито Морено е признат за най-красивия ледник в света, като цветът му не е бял, а син. Това е така, защото плътният лед поглъща всички цветове на спектъра, с изключение на синия.

След изключително приятната разходка по ледника, организаторите ни бяха подготвили изненада – поканиха ни на чаша уиски с лед от най-големия резервоар за сладка вода. Принципно не обичам уиски, но това имаше невероятен вкус – сигурна съм, че това се дължеше на леда.

По пътя в посока лодката забелязахме храст, а на него растеше плодът калафате. На вкус не се различава много от боровинката.

След обяд ни извозиха обратно до кея и оттам с рейс до официалния мирадор, от който имаше видимост към голяма част от ледника. Казват, че само 1/10 част от ледника се вижда.

Ледникът е жив и постоянно се движи, като издава звук. Когато той се движи следва откъсване на парчета лед. Докато се разхождахме из рампите и наблюдавахме величествената картина, станахме свидетели на няколко отчупвания, като две от тях бяха на огромни ледени късове, съпроводени от тътен.

 Екскурзията приключи и автобусът ни върна в Ел Калафате. Решихме да посетим основните забележителности на града, а именно църквата, базарът и леденият бар.

Църквата беше изключително скромна, а вътре нямаше никой. Направихме една бърза обиколка и продължихме към базара, който беше доста колоритен. Още на входа ни посрещнаха весели тролчета, почти през всеки магазин и пейка имаше представители от техния вид. А магазинчетата бяха малки и в тях можеше да се намерят всякакъв вид малки и големи съкровища. Казват, че тук да пазаруваш е много скъпо. За щастие се оказа, че не е точно така. Да, има магазини, в които е скъпо, но има и такива, в които човек може да намери същите стоки на по-ниска цена. Обиколихме целият базар, влязохме във всички магазинчета и излязохме със значителен брой подаръци за дома.

 

Запътихме се към ледения бар. До този момент никой от нас не беше посещавал такъв вид бар и бяхме доста любопитни. Очаквахме входът да е доста скъп, но цената беше напълно нормална (180 песос) – тя включваше 20 минутен престой и консумиране на напитки в неограничено количество. Чудесно предложение! Купихме си билети, запознахме се с напитките, които се предлагат вътре и докато чакахме да влезем, разгледахме невероятната фото изложба на околността. Уреченият час настъпи и 15-тина на брой посетители се запътихме към вътрешността. Първо ни облякоха в специални перелини с качулки, които трябваше да ни пазят от студа и ни дадоха огромни ръкавици. Като се облякох се почувствах точно като Герда в двореца на Ледената Кралица. Влязохме, а вътре беше като в приказките. Всичко беше направено от лед. От едната страна имаше леден бар, а около него различни ледени фигури, осветени с променящи се светлини, маси и сепарета, покрити с кожи. Имаше даже и леден трон. Първата ни задача беше да се запътим към бара и да си поръчаме ликьор от калафате. И защо ли се изненадах като ми наляха питието в ледена чаша?! Напитката беше доста вкусна. За 20-те минути, с които разполагахме, трябваше да се снимаме навсякъде, но дали ще успеем?! За да се направят снимки обаче, трябваше да си махаме огромните ръкавици и след 3 минути, ръцете ми се бяха вкочанили. Трябва да се сгреем с още по едно калафате и така няколко пъти. За времето, с което разполагахме, успяхме да се наснимаме, да пийнем по няколко чаши от прословутия ликьор и спокойно мога да кажа, че ако бяхме останали още съвсем малко, щяхме да замръзнем. Изживяването си струваше 100% и беше едно от най-хубавите на това пътуване.

Като излязохме от бара вече беше започнало да се стъмва. Намерихме едно приятно заведение за хапване, където опитахме пюре от калафате. Пюрето беше много вкусно. Явно всички продукти от калафате са доста сполучливи.