ПЪТЕШЕСТВИЕ ДО КРАЯ НА СВЕТА (част I)

ПРИКЛЮЧЕНИЕ В ГОРДИЯ И АРИСТОКРАТИЧЕН БУЕНОС АЙРЕС

Бразилия или Аржентина? Този въпрос заемаше моето съзнание, а впоследствие и моето подсъзнание, много дълго време. Поставях и двете страни на кантар, отмервах плюсовете и минусите, и накрая взех това толкова „важно“ решение (или поне така си мислех) – АРЖЕНТИНА.

Може би сте гледали филма „Най-дългият годеж“, в който главната героиня, в ролята на Одри Тоту, изгубила своя любим във войната и постоянно очакваща писмо от него, се беше отдала на разчитане на знаците от съдбата, примерно: „Ако точно в този момент дойде пощальонът, то тогава ще имам писмо!“ Та и аз като Матилда търсех знаци от съдбата, за да взема окончателното решение. Условията ми бяха елементарни – да не се тръгва до определена дата, да не се лети през Париж и много други, които вече дори не си спомням. Е, знаците бяха дадени, условията изпълнени и екскурзията до Аржентина платена. Обаче, както се случва в реалния живот, нещата започнаха да се променят и единственото условие, което се изпълни, беше да не летим през Париж. Но връщане назад нямаше…

Започна трескава подготовка за голямото пътешествие, което освен Аржентина, щеше да ни отведе до Чили и Уругвай, щяхме да се разходим из Патагония и да стигнем чак до „майната си“, както казва една приятелка, а именно до края на света – Ушуая.

И ето, че дългоочакваният ден настъпи. Целунах моята сладка рожденичка за чао с обещание да й донеса най-хубавите кукли и се насочих към летището. Очакваше ни дълъг път с прекачвания в Милано и Мадрид.

Първа спирка – МИЛАНО. Тук имахме 6 часа престой, като основните ни цели за деня бяха – да видим „Тайната вечеря“ на Леонардо да Винчи, да посетим замъкът Сфорцеско, Ла Скала, магазина на Дисни и да се разходим из Брера и модерният квартал на Милано.

Времето обаче не е с нас. Дъжд вали, вали, вали, без каквато и да е перспектива да спре… Е, ако това означава, че в Аржентина времето през целия ни престой ще е хубаво – нека си вали в Милано! Отваряме чадърите, слагаме дъждобраните на раниците и потегляме към църквата Санта Мария деле Грацие. Това обаче се оказва нелека задача. След поредното питане как точно да стигнем до църквата, едно момиче явно забелязвайки нашето отчаяние, взима нещата в свои ръце и почти за ръчичка ни води пред входа на църквата. Там очаквахме голяма опашка, съдейки по това, че в продължение на три месеца всеки ден дебнех по интернет за билети и точно 2 дни преди заминаването успях да се сдобия с такива, но опашка нямаше. Почакахме малко преди да ни пуснат и влязохме – без бутане, без нерви. Имахме 15 мин. да се насладим на шедьовъра на Леонардо Да Винчи, нарисуван за неговия покровител херцог Людовико Сфорца (1495-1497 г.). На стенописа е изобразена сцена от „Тайната вечеря“ от последните дни на Исус, както е описано в Библията. „Тайната вечеря“ акцентира върху реакциите на всеки един от 12 апостоли когато Исус им съобщава, че някой от тях ще го предаде. Изразът на лицата на учениците,  техните движения и пози показват емоциите им, предизвикани от съобщението на Исус.

Шедьовърът на Леонардо оцелява по време на Втората световна война, въпреки че Църквата със стенописа е била засегната по време на бомбардировките, след което няколко пъти е била реставрирана. На срещуположната стена се намира фреската „Разпятие “ от Донато Монторфано, към която Леонардо добавя фигури от семейството на Сфорца.

Времето свърши и ние се отправихме към следващата забележителност – Замъкът Сфорцеско. Дъждът вече беше спрял и кварталът около църквата Санта Мария деле Грацие се оказа доста интересен за разходка. Жалко, че имаме толкова малко време.

Замъкът Сфорцеско е построен през XV в. от херцога на Милано Франческо I Сфорца (1401–1466) върху руините на по-стара крепост, издигната от Галеацо Висконти през XIV в. Висконти строи крепостта от страх, че брат му Бернабе, с когото поделял управлението на Милано, ще го нападне. Един век по-късно, когато династията Висконти се прекъсва със смъртта на Филипо Висконти, крепостта е разрушена. На нейно място Франческо I Сфорца нарежда да бъде издигнат новия замък, който се превръща в резиденция на миланските херцози.

Крепостта е заобиколена от ровове и две кръгли кули, в които се съхранявали водните запаси на замъка. Украсена е била с произведения на едни от най-големите творци, в това число Леонардо да Винчи.

След смъртта на Франческо II Сфорца, през 1535 г. Милано попада под испанска власт и около крепостта са построени допълнителни укрепления във формата на звезда, впоследствие разрушени при превземането на града от Наполеон Бонапарт. На 25 октомври 1893 г. крепостта става собственост на общинската власт на Милано и е предвидено нейното разрушаване. Благодарение на застъпничеството на архитекта Лука Белтрами това не се случва и под негово ръководство започва реставрацията на замъка и превръщането му в музей с дарения на богати милански фамилии и с общински средства. По време на Втората световна война (1943 г.) крепостта отново понася щети от бомбардировки, но повторно е реставрирана. Днес в нея се помещават музеи, галерии и градската библиотека.

Времето значително напредна и за „Ла Скала“ време не остана. Решихме да посетим набързо магазина на Дисни и пеш да стигнем до централна гара, като минем през квартала „Брера“ и Пиаца „Гае Ауленти“.

„Брера” е квартал на Милано разположен в непосредствена близост до Миланската катедрала. Тук се намират Академията за изящни изкуства и Пинотека Брера, които придават на квартала бохемски дух. Именно поради тази причина кварталът е наричан още „Монмартр на Милано“. В Брера е царството на заведенията, а разходката по улиците лишени от коли е истинско удоволствие. А кафенетата, ех кафенетата…колко би му се искало на човек да поседне на чашка прекрасно италианско кафе и да се наслади на обкръжаващата го атмосфера… Това е един от малкото моменти, в които се радвам, че времето е лошо.

Стигаме до Новата Порта, качваме се по ескалатор и се озоваваме в напълно нов свят – модерно Милано и по–специално Пиаца „Гае Ауленти“. Архитектурният гений  на площада е забележете – аржентински архитект на име Сезар Пели. Заставайки на площада, заобиколена от толкова високи и лъскави сгради се почувствах толкова малка.

Залисвайки се по тези нови за нас места, изпуснахме автобуса към летището… Ами сега?! За щастие, след 15 мин. пристигна следващият. И ние смело напред тръгваме към родината на архитекта Сезар Пели – Аржентина.

„Попътен вятър“ ни съпътстваше през целия 12-часов презокеански полет до прекрасния, гордия, меланхоличен и незабравим – БУЕНОС АЙРЕС.

Пълното име на града на испански: Ciudad de la Santísima Trinidad y Puertode Nuestra Señora de Santa María de los Buenos Aires в буквален превод означава Градът на Св. Троица и пристанище на Св. Богородица Дева Мария на попътния вятър.

Първият европеец стъпил на тази земя бил Америко Веспучи през 1502 г., последван от испанския капитан Хуан Диас де Солис. Местното население – индианците черуа, посрещнали капитана и екипажа му с подаръци, изработени от сребро. По-късно местното население било избито от испанците в знак на благодарност.

Сребърните подаръци станали причина за разпространение на легендата, че околните планини са богати на сребро. От тук произлиза и името на държавата Аржентина, което в буквален превод означава „Сребърна земя”.

Буенос Айрес е основан през 1535 г. и се е превърнал в основно пристанище. Няколко години по-късно градът е плячкосан и опожарен от местните индианци. През 1580 г. е възстановен и обявен за столица на аржентинската колония.

В Аржентина започват да пристигат много европейци и йезуитски монаси, които поставят началото на просперитета на страната. Те основават първите ферми (естансии) и първи започват да отглеждат  йерба мате /висококачествен тонизиращ чай, който и до ден днешен е любима напитка на аржентинците/. Целта на заселването на йезуитските монаси по тези територии била да покръстят местното население.

През 1776 г. испанците основават Вицекралство Рио де ла Плата, чиято територия  обхваща днешните държави Аржентина, Уругвай и Парагвай  и голяма част от Боливия.. Начело на новата политическа структура е Буенос Айрес, който се превръща в процъфтяващо пристанище и един от най-важните търговски центрове в региона.

Вицекралството просъществува кратко време, поради недостатъчната испанска подкрепа, произтичаща от историческите събития в Европа и липсата на вътрешна сплотеност между регионите. Освен това, започват да се разпространяват слухове, че народите на Америка биха могли да се управляват много по-добре без крал. Правят се многократни, но безуспешни опити за отстраняване на законната власт.

Нов опит, този път успешен, е Майската революция, която поставя началото на процеса, довел до създаването на няколко независими държави в южната част на Южна Америка. В Буенос Айрес  е проведено  събрание на местния политически и военен елит, което обявява испанското правителство за нелегитимно и съставя ново правителство, известно като Първа хунта Вицекралството е преименувано на Обединени провинции Рио де ла Плата.

В Тукуман е свикан Конгресът от Тукуман, на който се обявява независимостта на Аржентина – 9 юли 1816 г. Великобритания официално признава независимостта на Аржентина на 2 февруари 1825 г., с подписването на Договор за приятелство, търговия и навигация, а Испания – едва след няколко десетилетия.

По същото време започват освободителни войни и в останалата част на Южна Америка. Боливия последва Аржентина през 1825 г., а Уругвай е създаден три години по-късно, в резултат на Аржентино-бразилската война.

След обявяване на испанското правителство за нелегитимно в Аржентина започва продължителна гражданска война за определяне на  политическото устройство на страната и ролята на Буенос Айрес в него. Борбата е между унитарианците и федералистите. Унитарианците смятат, че градът трябва да ръководи по-слабо развитите провинции, като седалище на една силна централизирана власт. Федералистите, от друга страна, считат, че страната трябва да е федерация на автономни провинции и посочват  като успешен пример Съединените американски щати.

След продължителни борби, през 1853 г. е приета първата аржентинска конституция,  която с малки изменения е в сила и до днес. Малко по-късно е избран и първият президент на Аржентина – Бартоломе Митре.

През втората половина на XIX век, в Аржентина настъпва икономически подем, в резултат от модернизацията в земеделието, чуждестранните инвестиции, новите железопътни линии и пристанищата, както и от имиграционната вълна от Европа.

През този период Аржентина влиза в съюз с Уругвай и Бразилия срещу Парагвай във войната на Тройния съюз. По време на управлението на президента Сармиенто войната приключва с поражението на Парагвай и анексирането на част от нейната територия от Аржентина.

След Сармиенто на власт идва Николас Авелянеда, който разширява националните граници на юг със завладяването на Патагония. Тази кампания отнема по-голямата част от териториите на местните племена и намалява тяхното население.

След 1880 г. икономиката на Аржентина е в разцвет – строят се пристанища и железници, свързващи столицата с други градове. Аржентина се превръща в най-големия износител на жито и втория по големина износител на месо. Заедно с икономическото развитие започва да се увеличава и населението – от 2 милиона през 1869 г. то става почти 8 милиона през 1914 г. Този период се характеризира с неравномерното развитие на страна. Появява се огромна пропаст между Буенос Айрес и останалата част от страната,  което е и причина за създаването на нова политическа сила – Аржентинската регионална работническа федерация, която печели изборите през 1916 г.

До 1929 г. Аржентина е четвърта в света по БВП на глава от населението. Тези години на просперитет завършват с Катастрофата от 1929 г. и разпрострялата се в световен мащаб Голяма депресия. През 1930 г. се извършва военен преврат.

С военния преврат започва период, известен като „Позорното десетилетие”, характеризиращ се с изборни измами, преследване на политическата опозиция  и корупция в правителството.

По време на Втората световна война първоначално Аржентина запазва неутралитет, но към края на войната политическият елит решава, че ще бъде в интерес за страната да се включи във войната към печелившата страна. Подобно на други държави от Латинска Америка, Аржентина обявява война на Германия, без да има намерение да участва във войната с войски.

Преди и след войната, Аржентина е една от дестинациите за еврейските бежанци. Понастоящем, Аржентина е една от страните с най-големи еврейски общности извън Израел. От друга страна, в края на войната много нацисти бягат в Аржентина и изчезват сред населението с фалшива самоличност. През 1945 г. хиляди празни паспорти са изпратени в Германия, за да позволят влизането в страната на германци, желаещи да избeгнат съюзнически плен или съд.

Както вече споменах, Аржентина  процъфтява привличайки емигранти от цял свят. Новите заселници пристигат не само от Испания, но също от Германия, Великобритания, Централна и Източна Европа, Близкия Изток и най-вече от Италия. Статистически, Аржентина има най-многочислено бяло (от европейски произход) население в сравнение с всяка друга държава в Северна и Южна Америка – 97%. От 40 милионна страна, само 404 000 души са коренни жители (мапуче).

След краткия исторически преглед, ще се върна отново към моята скромна особа, кацнала вече на международното летище в Буенос Айрес.

БУЕНОС АЙРЕС! Да, наистина съм тук – в столицата на тангото!

Пред изхода на летището ни чака автобус, който ще ни закара до хотела – в центъра на града. Времето за път, регистрацията в хотела и всякакъв вид формалности ми се сториха като цяла вечност! В Буенос Айрес сме, той чака да ни погълне и потопи в своята неповторима атмосфера!

Най-после! Остава да обменим пари и опознаването на града започва, още повече, че днес имаме ден, който да запълним както на нас ни харесва!

Главната улица за обмен на пари в града е „Флорида“. Четейки из форумите стигнах до извода, че в Аржентина вече не съществува неофициален курс на песото. Но не е точно така! На ул. „Флорида” почти на всеки ъгъл стои човек, предлагащ обмен на валута на всеки изпречил се пред очите му чужденец. Ние попаднахме на прясно пристигнал в Аржентина перуанец, който с добрия си курс бързо ни привлече. Но къде? Той ни поведе към съседната улица, където се шмугнахме в едно шивашко ателие. Помещението беше толкова малко, че едвам побра нашата малка група. Зад тезгяха имаше гише за обмен. Нямаше лъжи, нямаше измами! Курсът беше изгоден, но като че ли в България обмених парите си по-изгодно. Групата се нареди на една дълга опашка и всеки си тръгваше с тесте пари. Леле, къде ли ще ги сложа?! За щастие, за мен не стигнаха дребните и се задоволих с няколко по-едри банкноти. Добре е да се знае, че в Аржентина все още се използват и стари и нови банкноти. Те са с еднаква номинална стойност, но изглеждат напълно различни една от друга. Добре, че бях прочела за това предварително.

Всички доволни и богати (в местна валути) се насочихме към препоръчано от перуанеца заведение, за да запазим маса за вечерта. Атмосферата там беше доста приятна и без да умуваме много, много направихме резервация.

Настъпи времето, когато ще започнем своето запознанство с Буенос Айрес – градът, в който ти се иска да забравиш мислите си и да го почувстваш!

Първа цел за деня – театро „Колон“. Това е един от най-известните и най-големи оперни театри в света. Благодарение на него, Буенос Айрес се е прославил през XX в. в света като Париж на Южна Америка.

Тъй като сезонът все още не беше започнал, единственият шанс да разгледаме тази световноизвестна сграда отвътре беше обиколка с екскурзовод. На касата нямаше почти никаква опашка, което ме обнадежди, че в Буенос Айрес няма да има орди от туристи. Туровете са през 15 мин., но на английски език бяха по-малко. Решихме да не си губим времето в чакане 1 час на тур на английски и си взехме такъв на испански – добър повод да се убедя, че ако един език не се поддържа, то неминуемо се забравя!

С началото на обиколката на театъра започна и моето запознанство с Буенос Айрес. Екскурзоводката ни беше една изключително мила, лъчезарна и ентусиазирана аржентинка. По жестовете й, мимиките и по самото й излъчване се виждаше, че тази жена обича работата си, обича театро „Колон” и неминуемо Буенос Айрес. Нейният ентусиазъм беше толкова заразителен, въпреки че не разбирах точните й думи,  успях да се пренеса в света на музиката и по-точно 1908 г., когато театърът е бил открит с операта „Аида“ от Верди. Архитект на театъра е Франческо Тамбурини, а художник Раул Солди. Театърът е обявен за третата най-добра опера в света и за един от петте театри с най-добра акустика.

С танцова стъпка и ентусиазъм почти до небето, младата аржентинка ни води из репетиционни зали, танцови студия и работилници за костюми, перуки и декори. В сградата има и музей, в който се съхраняват безценни реликви като цигулка „Страдивариус“, лични вещи на Щраус, Стравински, Тосканини и др. Тук има 70 хиляди сценични костюма, 20 хиляди чифта обувки и 7 хил. перуки.

Минаваме през едно огромно преддверие във версайски стил, наречено „Салон Дорадо“ (Златна зала). Тук през сезона се организират безплатни камерни концерти. От предверието попадаме в оперната зала, която е една от най-прославените оперни зали в света. Тук са гастролирали музиканти от ранга на Рихард Щраус, Игор Стравински, Енрико Карузо, Артуро Тосканини и др. Тя се състои от седем етажа с общо 2 500 седящи места. Скрити до стената, местата на първия етаж някога са се заемали от вдовиците, които тайно наблюдавали всичко, което се случва на сцената, тъй като в миналото не е било прието вдовиците да се забавляват на публични места. В залата има хиляди прожектори и един грандиозен централен полилей, под който някои певци застават по време на изпълнението си и „гласовете им сякаш долитат от рая“.

Беседата приключи, взехме си довиждане с нашата мила домакиня, която за кратко успя да ни предаде атмосферата, царяща в тази направена от червено кадифе зала. Благодаря ти и до нови срещи!

Следваща цел – Кастело „Бароло“, за разглеждането на който е необходима предварителна резервация. По пътя, възхищавайки се на архитектурата на сградите, забелязах нещо което беше в абсолютен контраст с  моите първоначални представи за града – бездомници и клошари. Интересното беше, че бездомниците,  които срещнахме, бяха основно млади хора. Те бяха налягали по тротоарите, в нишите на сградите, дори и в предверията на банките. Хората минаваха покрай тях и сякаш никой не ги забелязваше. Почти подтичвайки преминахме покрай тях и стигнахме до един от най-известните булеварди на Буенос Айрес – Авенида де Майо. Първоначално се опасявахме, че трудно ще намерим Кастело „Бароло“ сред множествотото сгради долепени една до друга, но в момента, в който стъпихме  на улицата, пред нас се извиси величествената сграда, която веднага познахме.

Луис Бароло е бил прогресивен и влиятелен фермер, който пристига в Аржентина през 1890 г. от Италия. Той е бил почитател на Данте Алигиери и на неговата „Божествена комедия“. Опасявайки се, че по време на войните Европа може да бъде унищожена, Бароло решава да построи в Буенос Айрес сграда по структурата на Божествената комедия, в която да съхрани останките на обичания от него поет. Неговата нетрадиционна идея е била осъществена от архитекта Марио Паланти, който проектира сграда с височина 100 метра, за което е получено специално разрешение от кмета, тъй като височината на сградата надвишавала четири пъти максимално допустимата височина на тази улица. Сградата била завършена през 1923 г. и за своето време била най-високата сграда в цяла Аржентина.

Влизаме в този внушителен палат, който се използва за офис сграда и във фоайето ни чака една симпатична аржентинка, облечена с черен панталон с тиранти, бяла риза и черно бомбе. Така изглеждат и аржентинците в представите ми! Тя ни се представи като нашия екскурзовод и започва своя необикновен разказ:

Дворецът и „Божествената комедия“ са разделени на три части – Ад, Чистилище и Рай. Височината на сградата – 100 метра символизира броя на песните на произведеното на Данте, а 22 етажа представляват броя на стиховете.

Първият етаж, който изобразява Ада, е разделен с девет арки, всяка от които е вход към различните кръгове на Ада. Тук е била разположена и бронзова статуя на кондор, който с ноктите си е хванал тялото на Данте и го носи нагоре към Рая (именно тук Бароло е планирал да постави останките на Данте), но в момента статуята е част от частна колекция.

Горните етажи представляват седемте нива на Чистилището. Куполът на сградата е вдъхновен от Хиндуистки храм на любовта и е символ на съединението на Данте с неговата любима Беатриче.

След кратко запознаване с историята на сградата и нейния замисъл се качихме в доста атрактивен асансьор на етаж, от който се открива може би най-изумителната гледка на Буенос Айрес. Направи ми впечатление, че тук, за разлика от Гърция например, терасите на покривите си някои хора използват като летни градини, а други правят там барове и ресторанти. От високо се виждаше, че доста от сградите имат куполи със 360° гледка. Прекрасно! И тук започнаха да се зараждат в мен идеи, че именно Буенос Айрес е градът, в който бих могла да живея. След като направих по минимум 50 кадъра на една и съща гледка, екскурзоводката ни заведе в Рая – куполът на сградата, където имаше огромен фар, чиято светлина вечер осветява на километри. Време беше обаче да се върнем към реалността!

В близост до Кастело „Бароло” се намира Националният Конгрес. Внушителната сграда е построена през 1906 г. и проектирана от Виторио Меано, който е проектант и на Театро „Колон“. Сградата е построена по подобие на Конгреса във Вашингтон и е разположена в единия край на Авенида де Майо, от противоположната страна на Каса Росада (президентския дворец). Това местоположение има символично значение – властта над страната не е съсредоточена само в ръцете на президента, но и в ръцете на народа. Пред сградата се намира паметник на Los Dos Congresos, издигнат в чест на първото Народно събрание, сътояло се през 1813 г. и на първото събрание на Конгреса през 1816 г.

Малко по-надолу е поставена статуята на „Мислителя“ на Роден – едно от двете копия, намиращите се в Америка.

Но освен прекрасната градинка, фонтани, статуи, изключителната архитектура, обкръжаваща Конгресът, тук се сблъскахме отново с другата действителност – с бездомниците, с клошарите, с бедността.

Умората вече започна да надделява, гладът да се обажда, а беше едва 16 ч. Решихме да потърсим нещо за хапване и да починем с чашка кафе в най-емблематичното кафене на Буенос Айрес –  „Тортони“.

Съвсем случайно очите ми съзряха пекарна, към която почти на бегом се отправихме. Взехме си по няколко кифлички, срещу символична сума и излязохме доволни. Още по-доволни останахме след като с наслада установихме, че вкусът на кифличките е просто превъзходен. Да, това беше нашата първа среща с „медиалуна“ – малки тестени кифлички с формата на полумесец. В последствие разбрахме, че това е любимата закуска на жителите на Аржентина, гарнирана с чашка ароматно кафе. Оставаше ни да опитаме и тази вълшебна напитка. Напред към кафене „Тортони“ и надолу по Авенида де Майо.

По тази улица и в непосредствено съседство са разположени най-характерните архитектурни образци, бележещи ключови етапи в развитието на аржентинската столица. Всъщност, улицата „Авенида де Майо” носи името на урбанистичната декларация на града, направена в началото на XX век. Тя постановява, че Буенос Айрес не е вече колониална останка в бившите задокеански владения на испанската корона, а стои редом до Ню Йорк и Париж като съвременна столица и културно средище. Качества, които градът успешно отстоява и до днес. Всеобщо мнение е, че Буенос Айрес е най-изисканата и атрактивна метрополия в Южна Америка.

Ето ни вече пред кафене „Тортони“ – прекрасен образец на арт нуво и средище на местната артистична бохема. Както и очаквахме, за да влезем в кафенето, трябваше да се наредим на опашка, разбира се от туристи.

Културният живот на аржентинците протича в тихи кафенета, т. нар. „кафетериас“. Едно от най-популярните кафенета и в същото време най-старото в Бунеос Айрес е „Тортони“, открито през 1858 г. от французи. В края на XIX в. то е било популярно сред творческата интелигенция. Тук се е срещала известната група писатели „Ла Пеня“, а след това кафенето е станало средище на талантливи млади хора, сред които е бил Хорхе Луис Борхес, испанският писател Федерико Гарсия Лорка, италианецът Луиджи Пирандело. Едни от най-добрите представления на танго са именно на сцената на това кафене. Много знаменитости са оставили свои снимки и автографи, които се съхраняват в музея на тангото тук. Особената атмосфера в това кафене е възпята и в много танго изпълнения.

Но както става с много известни места по света и това кафене е изживяло своя блясък и в момента разчита на своята популярност сред туристите.

Честно да си кажа атмосферата, която очаквах вътре се оказа илюзорна. Кафенето беше претъпкано с туристи, обслужването беше под всякаква критика, за тоалетните да не говорим, накрая и рестото „забравиха” да ни върнат…

След прословутото кафене „Тортони“ се отправихме към друго емблематично място, свързано по-скоро с кървавата история на Аржентина, а именно „Пласа де Майо“. На този площад са преминали всички съдбовни събития на страната – тук е бил главният колониален форт, тук са се развивали военните действия по време на английската инвазия през 1806 г., тук е мястото, където са се срещали борците за независимост, тук демонстрирали перонистите, оттук по време на „Мръсната война” (1976-83) военните диктатори правели изявленията си. Отново тук през 1982 г., президентът Леополдо Галтиери обявил решението си да предяви претенции за Малвинските острови.

Площад „Пласа де Майо“ е място за протестни акции. От късните години на 1970 г. всеки четвъртък тук се провежда парад на аржентинските майки, чиито деца изчезват по време на „Мръсната война“. През 2001 г. след срива на песото съюзите на средната класа и студентите организирали протестите си пак тук.

Между 1976 и 1983 г., след военен преврат, Аржентина е управлявана последователно от Хорхе Видела, Роберто Виола, Леополдо Галтиери и Рейналдо Биньоне. Тяхната програма за управление е наречена Национален реорганизационен процес. По време на военната хунта е разпуснат парламентът, въведен е комендантски час, преустановена е дейността на политическите партии и синдикатите и се извършват репресии, получили названието „Мръсната война“. Комисията за изчезналите от 1984 г. документира изчезването и вероятната смърт в ръцете на военния режим на около 11 000 души. Правозащитни организации смятат, че над 30 000 души са „принудително изчезнали“ (арестувани, измъчвани и екзекутирани тайно, без съдебен процес).

Около „Пласа де Майо” са разположени едни от най-важните сгради за Буенос Айрес: Каса Росада, сградата на аржентинското разузнаване, Катедралата на града, Националната банка и др.

Знаете ли, че местните жители наричат себе си портеньос? Те са толкова горделиви, че често са осмивани за това, като са измисляни вицове, като този: „Как може да се самоубие един портеньос? Като скочи от егото си“.

В близост до „Пласа де Майо“ се намира Пуерто Мадеро. Така се нарича старото пристанище на града, което, изцяло реновирано и преобразено, днес е туристическа атракция с многобройни заведения разположени покрай някогашните пристанищни докове.

През последните десетилетия на XIX в. в пристанището на Буенос Айрес са акостирали около 2000 кораба, на които е имало не само товари,  но и хора – емигранти, търсещи по-добър живот. Впоследствие, пристанището е разширено и в момента е едно от най-важните в Южна Америка – оттук преминава по-голямата част от експорта на Аржентина, като основни продукти са месо и кожа.

Нашата разходка започва по крайбрежния булевард, където се намира Пуенте де ла Мухер, “Мостът на жената” – модернистична конструкция, дело на испанския архитект Сантяго  Калатрава, който оприличава творението си на двойка, танцуваща танго. Малко по-нататък е закотвен най-старият боен кораб на Аржентина – корветата “Уругвай” – в момента  музей.

На заден план се виждат високите сгради от централния бизнес район на града. Остана ни малко време и се насочваме към този район. Бизнес центърът на Буенос Айрес е символ на миналия блясък и икономическия подем на града до 2001 г. Корупция, държавни дългове и намаляване на бюджетните средства води до срив на песото и икономическа криза, чиито последствия все още не са заличени. Обвързването на песото с долара води до лек икономически подем, но впоследствие и до нова катастрофа. И така, както казват аржентинците, на всеки 10 години те започват всичко отначало.

Изпълнени с безброй впечатления от този прекрасен, макар и облачен ден, пребити от умора и глад,  лека полека се насочваме към заведението, препоръчано ни от перуанския чейнджаджия.

Ресторантът беше пълен и изключително приятен. За вечеря си поръчах телешки стек, салата от бара и естествено червено вино – типична храна на местните.

Казват, че Аржентина е родината на най-добрия стек в света. Това е защото тук е много добре развито скотовъдството, а самите аржентинци са издигнали месото в култ. Порциите са токова големи, колкото любовта на аржентинците към месото – с една порция спокойно могат да се нахранят двама души.

А знаете ли, че портеньос изяждат средно по 65 кг. месо на година? Те смятат, че рецептата за най-вкусната пържола е в това кравата/телето да бъдат отглеждани на чист въздух, да ядат свежа трева и да пият чиста вода. Това е и причината поради която, където и да си поръчате стек в Аржентина, както и да е приготвен, то той винаги ще е вкусен… Е, моето телешко беше доста жилаво и някак си не оправда очакванията ми, но сигурно това е случайно. За сметка на това салатите бяха много вкусни, да не говорим за виното, което беше превъзходно. А какво вино трябва да се пие в Аржентина? Специалистите казват, че най-добрите аржентински вина са от сортовете Сира и Малбек.

След като се заредихме с енергия, бяхме готови да продължим с опознаването на Буенос Айрес. Част от групата решихме да посетим някой от нощните барове на столицата, но ударихме на камък. Беше около 22:00 ч., а нощните заведения бяха затворени. Оказа се, че по това време портеньосите спят. Животът тук започва едва след 00:00 ч. А кога спят и как ходят сутрин на работа? Много просто, след като свърши работния им ден те се завръщат по къщите си, почиват си и след полунощ с нови сили започват да се веселят. Жалко, след два дни път два часа чакане до отваряне на баровете, ни се стори като цяла вечност, изпихме по една местна бира, колкото да не е без хич и се насочихме към хотела.

Резюмирайки впечатленията от изтеклия ден, бих казала, че Буенос Айрес ме изуми със своето величие, със своя чар, със своята архитектура, със своята култура, със своята атмосфера, която бих казала, че ми наподобява Италия през XIX в. Разбира се, Италия, която е в моите представи. Имам чувството, че Буенос Айрес е запазил в себе си чара на отминалите дни в Европа, взел е по малка частица от целия свят и го е съчетал в една прекрасна палитра от звукове, миризми и цветове.

Буенос, ти спечели сърцето ми!

Сутринта се събудихме доста рано, имайки предвид голямата часова разлика с България. Решихме да не губим време и да закусим по аржентински. Отидохме на рецепцията да попитаме къде в близост бихме могли да хапнем и да изпием по едно кафе, а там ни информираха, че закуската ни е включена в цената. Чудесно! Закуската беше на шведска маса, а разнообразието огромно. Веднага се насочих към вече познатите ми медиалуна и напълних чинията си със сладкиши – принципно не прекалявам със сладките работи, но нещо ме подтикна към тях. Сладкишите бяха пълни с някакъв крем, който много ми хареса!

След като се насладихме на прекрасната закуска,  но не и на кафето, което беше доста далеч от моите представи за добро кафе, отидохме във фоайето, където ни чакаше нашият екскурзовод – Макси. Този ден ни предстоеше да се разходим по бул. „9 юли“, да минем през „Пласа де Майо“, да посетим катедралата и да завършим с квартала „Сан Телмо“, където всяка неделя има пазар. За нас денят щеше да продължи и с посещение на Каса Росада.

В непосредствена близост до хотела се намира бул. „9 Юли“ – кръстен на датата, на която е обявена независимостта на страната. Признат за най-широката градска улица в света, този колосален булевард има общо осемнайсет платна в двете посоки, разделени от междинни острови на четири секции, като общата му ширина е над сто и двайсет метра!

През 2007 г., точно на 9 юли, за първи път в историята на Буенос Айрес завалява сняг. Почти целият град излиза на бул. „9 Юли“ да се радва на бялата пелена, а всички радиостанции пускат танго-песента „Каква вечер“!

На този булевард, освен театро „Колон“, се намира и Обелискът. Обелискът е един от най-важните монументи за Буенос Айрес, издигнат през 1936 г. от аржентинския архитект Алберто Пребиш. С височината си от 68 м. той е построен по случай четиристотин години от създаването на града. Всяка страна на Обелиска символизира важно събитие от историята на Буенос Айрес: първото е създаването на града през 1536 г., второто е по-успешното създаване на града през 1580 г., третото е обявяването на града за федерална столица през 1880 г. и последното: първото издигане на националния флаг пред църквата Св. Николай.

Освен символ на независимостта, пред Обелиска се събират фенове, чиито отбор е спечелил футболен мач, от тук тръгват манифестации и различни други събития. Това е и мястото за срещи на много млади аржентинци.

След Обелиска се отправихме към Театро Колон – изглежда, че ще повтаряме маршрута от вчера… Продължихме към Пласа де Майо.

Времето все повече и повече се разваляше. Започна да ръми, накрая направо си заваля и гарнирано със силен вятър никакъв чадър не можеше да ни защити. Разходката из града явно щеше да почака докато се оправи времето, но какво ли ще правим?

Групата взе почти единодушно решение да посетим другото емблематично кафене в града, а именно „Лондон сити“. Кафенето отваря врати през 1954 г. и е едно от любимите места на местните артисти и писатели. Една от емблематичните фигури, увековечила „Лондон сити“ в своя роман „Лотарията“ е известният аржентински автор Хулио Кортазар. Роден в Иксел (Белгия) на 26 август 1914, той постига най-големия си успех с романа „Игра на дама“, появил се през 1963 г. Произведенията му, смесващи фантастиката със сюрреализъм, са преведени на повече от 30 езика.

Известен с левите си убеждения и подкрепата си за революциите в Куба и Никарагуа, Хулио Кортасар напуска родината си през 1951 г. в знак на протест срещу диктатурата на генерал Перон. В Париж, където живее до смъртта си на 12 февруари 1984 г., той работи като преводач.

Изгубило популярността си, кафенето затваря врати. През 2014 г., чествайки 100 години от рождението на един от най-известните си посетители, кафенето отново започва да функционира, но този път не като любимо място на местните бохеми, а на туристите, привлечени от неговата историческа слава.

Стените на кафенето са покрити със снимки на Хулио Кортазар, на една маса има негова статуя. И като всеки уважаващ себе си турист, направих няколко снимки на интериора и вече спокойно можех да седна и да си поръчам кафе. Бях чела, че кафето в Аржентина е превъзходно и може да се мери само с италианското, което никак не ме учуди. Най-вероятно многобройните италиански емигранти, освен културата си, са донесли и кафе-традициите си. Смело си поръчвам кафе ристрето, надявайки се, че не е нужно да обяснявам какво означава това. Сервитьорът ме гледа с изумление. Повтарям, но този път направо питам дали има късо кафе, той с усмивка започва да ми кима – е, разбрахме се! Макси, който беше седнал на нашата маса, ми обясни, че всъщност в Аржентина кафенето изобщо не е като в Италия и това, че ще ми донесе късо кафе означава само, че ще сипе същата „водичка”, която носи и на останалите, само че в по-малко количество. Е, не! Дано не е прав… За съжаление се оказа прав и от този момент взех решение кафе в Аржентина да не пия!

Като че ли дъждът понамаля. Вече беше станало обедно време, а ние не бяхме посетили почти нищо! Време беше да разгледаме Катедрала „Метрополитана“. Катедралата е построена между XVI в. и  XIX в. Пред входа й се издигат дванайсет колони, символизиращи 12-те Апостола. Вътрешността на църквата е в бароков стил и тук се съхраняват в саркофаг останките на южноамериканския герой Хосе де Сан Мартин.  През 1880 г., останките на генерала са пренесени от Франция, където той умира. Саркофагът се пази от три статуи на жени, които символизират Аржентина, Чили и Перу и трите освободени от Генерал Хосе Марти.

Хосе Мартин е роден на 25 февруари 1778 г. в Аржентина, тогава испанското вицекралство Рио де ла Плата. Баща му работи в държавната администрация.

Той получава своето образование в Испания, където започва военната си кариера – участва във войните с Португалия в Африка и с Франция в Испания. През 1812 г. Хосе Мартин се включва активно във въстанието за независимост на Аржентина. След обявяването на независимостта през 1816 г. той е част от войските, нахлули в Боливия през 1817 г. Година по-късно неговата армия настъпва и завладява Сантяго де Чиле, а през 1821 г. завладява Лима – столицата на Перу.

На 28 юли 1821 г. Хосе Мартин обявява независимостта на Перу и става първият протектор (президент) на държавата. На 22 юли 1822 г. се среща със Симон Боливар в Еквадор, след което променя интереса си към политиката. На 22 септември с.г. той се оттегля от поста си в полза на Боливар и от активна революционна и политическа дейност.

През 1824 г. Хосе де Сан Мартин напуска Южна Америка и емигрира в Европа с дъщеря си. Първоначално се установява в Англия, след това се премества в Брюксел. За да запази неутралитет по време на белгийското въстание, през 1830 г. се премества в Париж, където заболява от холера. Умира в Булон-сюр-Мер на 17 август 1850 г.

В катедралата ми направи впечетление една кукла, изобразяваща Дева Мария. Макси ни разказа, че тя е символ на приятелството между Аржентина и Боливия. Мантията, в която е облечена Дева Мария се сменя на няколко години и се изпраща от Боливия. Старите мантиите се връщат в Боливия и се излагат в музей.

Излязохме от Катедралата, слънцето се опитваше да се покаже, но след като ни огря с прекрасните си слънчеви лъчи за момент, отново се скри и отстъпи място на дъждовните облаци.

Насочихме се към един от най-известните квартали на Буенос Айрес – „Сан Телмо“, който се намира в близост до Пласа де Майо. Някогашните складове за вълна и кожи, край които са намерили дом първите постоянни заселници – робите, днес са отстъпили място на двуетажни домове, построени в колониален стил. „Сан Телмо“ е бил за кратко предпочитан квартал сред заможните жители на града, но по време на епидемията от жълта треска, отнела живота на десет хиляди души, районът опустява и оцелелите жители се преместват в по-модерния квартал Барио Норте. По време на двете световни войни и през 60-те години на миналия век, кварталът става най-мултикултурния район на Буенос Айрес, като приютява емигранти от Италия, Германия, Великобритания, Русия и други краища на света. Той не е модернизиран и е запазил някогашния си облик. Тук има много антикварни магазини, предлагащи вещи, които са били част от някогашния интериор на богатите домове. В момента обаче хората от средната класа предпочитат да живеят в кварталите „Риколета”, „Палермо” и „Белграно”, а когато ги потисне носталгията идват тук и в съседния квартал „Ла Бока”.

Най-известният и стар площад на квартала е „Дорего“. Тук принципно трябва да е пълно с художници, артисти, кафенета и ресторанти на открито, хора танцуващи танго, но днешния дъждовен ден явно ги е уплашил. Вече втори ден сме в Буенос Айрес, а все още не сме видели нито една двойка, танцуваща танго по улиците…

В  неделя бе ден и за пазар. Всяка неделя улиците на квартал „Сан Телмо“ се превръщат в един огромен антикварен базар. Тук пазаруват основно туристи и именно поради тази причина основните „антикварни“ стоки са плочи, картини, картички, блузи, портмонета и хиляди други сувенири с образа на най-известните аржентинци като: Евита, Че Гевара, Мафалда. Коя е Мафалда? Това е едно 6-годишно момиченце – героиня в най-известния аржентински комикс, който съществува от повече от 40 години, а тя си е все на шест. Мафалда е аржентинската супер героиня, която попада в различни ситуации и чрез която авторът говори за най-наболелите проблеми в Аржентина, затова и образът на Мафалда е намерил отражение в сувенирната продукция. За мен вече няма съмнение, че сувенирите, които ще си купя ще бъдат с Мафалда!

  

Този пазар се оказа такава невероятна съкровищница, че ако трябваше бих останала с удоволствие  цял ден тук. Но първо, да намерим нещо за хапване. За тази цел се оказа най-подходящ чорипанът – нещо като хот дог, само че вътре е с наденичка, но  от истинско месо в хляб, залят с гъст сос чимичури (чеснов сос с още много местни подправки). Направо си изядох пръстите!

Другият доста популярен сувенир, който се предлагаше на пазара беше чаша за пиене на чай мате. Всъщност матето не е чай в истинския смисъл на думата, а изсушени листа от парагвайското дърво „Падуба“. Йезуитите го отглеждали в плантациите си в горното течение на река Парана и твърдели, че подпомага дишането, регулира апетита, утолява жаждата и глада и противодейства на горещия климат.

Да пиеш мате се оказва цял ритуал. Преди много години богатите аржентинци са имали специален слуга, който се е занимавал само с приготвянето на мате.

Матето се приготвя и пие в специална чаша, представляваща кратунка с външна украса според вкуса, именно тази украса определя цената на чашата, т. нар. калибас. Казват, че колкото е по-стар калибасът, толкова по-добър вкус има напитката. ¾ от калибаса се пълни с листа от мате, след което се залива с вода до 70°. Напитката се пие от специална тръбичка, наречена бамбилио, която завършва с цедка – това е много важно, защото матето има разрушително действие върху зъбите. Благодарение на бамбилиото чаят се пие без да попада между зъбите. Интересно е да се отбележи, че когато някой аржентинец Ви предлага да пиете от тази напитка, той не сменя бамбилиото – не се мръщете – това е израз на симпатия и уважение към Вас.

Матето е неизменна част от културата на аржентинеца. Голяма част от тях всяка сутрин излизат навън, взимайки със себе си пълен калибас и термус с топла вода, за да си доливат вода, и така се разхождат от сутрин до вечер пиейки мате – на работа, на разходка, в магазина. Мате се пие винаги и навсякъде.

  

След като матето е неразделна част от ежедневието на аржентинците, дали и аз да не си взема една калибаса и мате? А дали ще ми хареса? Попитах Макси има ли възможност да опитам някъде от тази вълшебна напитка, но той поклати глава и ми обясни, че тъй като всеки аржентинец сам си приготвя мате в къщи, не е рентабилно на заведенията да го предлагат. За моя утеха, той ми обеща, че на другия ден ще ми донесе да опитам.                                                                                            Разхождайки се забелязах, че се продаваха в големи буркани нещо, което можеше да се опита. Наредих се и аз за проба. Изненада! Та това е пълнежа на изключително вкусните сладкиши, които похапнах на закуска. Какво ли е това? Макси ми обясни, че това се нарича дулсе де лече и е типично за Аржентина. Приготвя се от прясно мляко и карамелизирана захар.

Лека полека стигнахме до площад „Дорего“, но както вече споменах, освен многобройните сергии, които лишават от чар мястото, нямаше нито една двойка танцуваща танго… Оттук започваше истинския антикварен пазар, където човек може да се потопи в историята на Буенос Айрес. Казват, че тук може да се намери все още музикалният инструмент на инките наречен чаранго. Чарангото се прави от кожата на броненосец и местните са смятали, че той има магическа сила – носи успех на притежателя и му помага да завладява женските сърца. В момента броненосецът е под защита и вълшебната китара е изключителна рядкост.

Кварталът завършва с парк – Лезама, където се намира историческия музей и руската църква. Поради лошото време нямаше особен смисъл за разходка в парка, затова решихме да минем още веднъж през пазара и да се насочим към Каса Росада, където може да се влезе само с предварителна резервация.

Президентският дворец или Каса Росада е известна не заради президентите си, живяли в нея, а  най-вече заради бившата първа дама Ева Перон, която често се обръщала към народа от балкона на двореца.

През 1862 г. започва строителството на сградата на мястото на форта на Буенос Айрес. Сградата е с  розова  фасада. А каква е причината дворецът да бъде боядисан в розово? Една от теориите е, че по време на своето управление президентът Сармиенто искал да постигне мир като смеси червеното на федералистите с бялото на унитаристите. Друга теория казва, че към бялата мазилка е добавена волска кръв с цел отличаването на сградата от останалите.

Каса Росада е превърната в музей, отворен по време на празниците, и това ни даде възможност да влезем там, където се е ковала съдбата на аржентинския народ. Най-известни обитатели тук са били Хуан Перон и втората му съпруга Ева Перон.

Хуан Перон, който е бил на власт от 1946 до 1955 г., е популярен сред работническата класа и сред бедните аржентинци. Мнозина определят неговото управление като диктатура, защото той потушавал всякакво противостоене. Емблематично лице на неговото управление става съпругата на Перон — Ева Дуарте, влязла в историята като „закрилницата на без ризите Евита”. Перон е свален от поредния военен преврат скоро след като жена му Евита умира от рак, през 1955 г. След поредния провал на военните във властта, Перон е поканен да се върне от емиграция и отново да оглави страната. Той е бил на власт едва няколко месеца и през 1974 г. умира, след като се простудява при една своя реч от балкона на президентския дворец. Президент става новата му съпруга — Мария Естела Мартинес де Перон. Управлението й е белязано с икономически хаос и дълбока корупция и приключва с поредния военен преврат през 1976 г., който води до период, наречен „Мръсната война“.

За да влезем в президентския дворец, трябваше да минем редица проверки на документите, затова е важно да носите със себе си документът, с който е направена резервация. По време на посещението ни разведоха из различни зали, офиса на президента и вицепрезидента, където беше строго забранено да се снима, показаха ни и Белият салон, където обикновено се провеждат пресконференции. През цялото време обаче чувствах присъствието на охраната, която беше неразделна част от интериора.

В Белия салон ми направи силно впечатление Гербът на Аржентина, официално приет през 1944 г. За негов фон служи цветът на аржентинския флаг. Отгоре е разположено Майско слънце, символизиращо изгряването на Аржентина. В центъра на герба е изобразено ръкостискане, което символизира единството на провинциите в Аржентина. Между двете стискащи се ръце има копие, което изразява силата и готовността да се защитава свободата. На върха на копието има фригийска шапка, наричана още „Шапка на свободата“.

След посещението в президентския дворец се запътихме към площад „Сан Мартин“. На този площад могат да се видят дворецът Сан Мартин, редица паметници, свързани с историята на Аржентина, както и Монументалната кула, която е била построена от англо-аржентинската общност по случай майската революция през 1810 г. Първоначално кулата се е казвала Английска кула, но поради конфликтът между двете страни, аржентинското правителство я преименува на Монументалната кула. Часовниковата кула е построена в английски стил и всички материали са били пренесени от Великобритания.

Лека-полека започна да се свечерява и с уверена крачка се отправихме към определеното място за вечеря, което ни беше препоръчано от хотела. Ресторанът имаше доста интересен интериор. Всеки можеше да види как се пече предлаганото месо.

В заведението имаше меню, което включваше – салата, котлет миланесе, дребен десерт и бира – на стойност 220 песос. Вкусно и приятно.След обилната вечеря този път решихме да се приберем в хотела.

Сутринта слънчевите лъчи озариха цялата стая. Очертава се слънчев, хубав и пълен с различни преживявания ден. И за начало ще закусим като истински аржентинци – медиалуна и сладкишчета с пълнеж от дулсе де лече.

Днешната разходка започна с площад „Сан Мартин”. Освен забележителностите, които видяхме вчера, Макси ни обърна внимание на една доста модерна за своето време сграда – Едифисио „Каванах”. Сградата е била построена през 1935 г., с финансовата подкрепа на ирландката Корина Каванах. Когато е била открита, сградата е била най-висока в цяла Латинска Америка (120 м.). Едифисио „Каванах” съчетава в себе си стиловете aрт деко, модернизъм и рационализъм, като при построяването си е била единствената сграда с климатик и модерен водопровод.

       Следваща забележителност – Скулптурата Флоралис Хенерика, издигаща се сред огледално езеро на площад Пласа де лас Насионес Унидас. Скулптурата изобразява цвете. Цветето е проектирано да „спи“ през нощта и да разтваря листата си, когато се събужда сутрин. Това се случва благодарение на часовник, който регулира отварянето и затварянето на листата на цветето. В случаите, когато вятърът е много силен, то се затваря, за да не се повредят листата му. А когато е затворено, може да се види червена светлина, която излиза от вътрешността му.

Огромната конструкция тежи 18 тона, изработена е от неръждаема стомана и алуминий и се извисява на 23 метра височина. Тя е създадена и дарена на града през 2002 г. от родения в Буенос Айрес архитект Едуардо Каталано. Според думите на автора си то е „симбиоза от всички цветя и едновременно с това надежда, която се ражда всеки ден, отваряйки се“.

Цветето наистина е доста интересно и необичайно, но за съжаление вече не се отварят и затварят венчелистчетата му. Авторът на скулптурата твърди, че проблемът е в грешното инсталиране на едно от венчелистчетата, но ремонтът ще струва скъпо и за сега се забавя.

Най-зелената част на Буенос Айрес се намира в кварталите „Палермо” и „Реколета”. Те са и най-представителните в града. Потънали в зеленина, тихите улици с елегантни къщи напомнят Бевърли Хилз. Тук се намират Националната библиотека,  Музеят за изящни изкуства, музеят на Евита и много други. Наблизо е и аржентинският “Пер Лашез” – гробището „Реколета” – където са погребани всички знаменити личности на Аржентина, в това число най-прочутата аржентинка – Ева Перон – Евита.

„Палермо” започва да се развива през XIX в. по време на управлението на президента Сармиенто. По негово време се появява ботаническата градина – проектирана от френско-аржентинския архитект Карлос Таис и открита през 1898 г. Тази прекрасна градина съхранява над 5000 дървесни и растителни видове и чудесни стъклени оранжерии, в които се отглеждат кактуси, орхидеи, палми и други екзотични растения. По времето на Сармиенто е проектиран и паркът „3-ти февруари“,  който е с най-голяма площ в Буенос Айрес – сбор от площади, езера, алеи, скулптури и паметници.

Днес „Палермо” е разделен на няколко района: „Палермо Виеджо”, „Палермо Холивуд” и „Палермо Сохо”.  Всеки от тях има своя невероятен чар, красиви площади, ресторанти и безброй барове.

Предполагам, че тук бихме могли да прекараме и цял ден, но за разлика от вчера, днешната програма беше доста интензивна. За кратко време спряхме в квартала, където се намират голяма част от посолствата. Разходихме се по сенчестите улици и видяхме, макар и отвън, къде живеят богатите портеньос, след което се отправихме към Японската градина. Градината е създадена през 1967 г. и е подарена на Буенос Айрес от японската общност. Тя е конструирана изцяло в унисон с философията на дзен будизма. В Японската градина има изкуствени езера, прекрасни червени мостчета, пагода, чайна, японски ресторант и изложбени зали.

Време е за най-старото гробище на Буенос Айрес – „Реколета”. То е открито през 1882 г. и тук са положени няколко поколения на аржентинския елит. В момента тук едно място струва цяло състояние и се счита за прекрасна инвестиция, както и недвижимите имоти в този район. Най-забележителен в „Реколета” е гробът на Ева Дуерте – Перон, където се стичат хиляди поклонници.

„Не плачи за мен, Аржентина!“ пее Мадона в мюзикъла „Евита“. Втората жена на президента Хуан Перон до този момент се обожествява в Аржентина. За бедния народ, тя е въплъщение на бързото издигане и успеха на човек от най-бедните прослойки. Целият народ е покрусен когато тя умира на 33 години.

Бъдещата първа дама се ражда на 7 май 1919 г. в малкото градче Лос Толдос, намиращо се в близост до столицата, като извънбрачно дете. На 15-годишна възраст тя решава да замине за Буенос Айрес, за да преследва мечтата си – да стане актриса. Без материални средства, нито образование, тя успява да се пребори с враждебната обстановка в големия град и постига известни успехи в театъра и в киното. По-голяма слава достига с участието си в радио програми, като дори играе роли на известни жени в световната история като Елизабет I.

Първият достъп на Ева до политиката е участието й в учредяването на Аржентинския радио синдикат през 1943 г. Животът й се променя завинаги през 1944 г., на официална вечеря, организирана по случай приключване на държавната кампания за събиране на средства за семействата на жертвите от унищожително земетресение. Там се среща с тогавашния министър на труда, полковник Хуан Перон, с когото започват интимна връзка, прераснала в брак не след дълго.

Въпреки че никога не е била избирана на политически пост, много историци признават огромната й роля в управлението на страната по време на втория мандат на съпруга й. Влиянието на Евита се базира на ролята й на лидер на проперонистките профсъюзи, както и на женската партия. Тя е призната за най-влиятелната жена в историята на Аржентина. През 1951 година Евита започва кампания да бъде допусната до изборите за вицепрезидент. Под натиска на военните, съпругът й се противопоставя на това нейно желание. За компенсация през 1952 година тя е обявена за Духовен лидер на Аржентина. Умира на 33 г. от рак на матката. Тялото й е балсамирано и изложено за поклонение до 1955 г., когато Перон е свален с преврат.

 

За народа тя е Евита, „ангелът на безимотните“, на селяните и прислужниците. Когато тялото й било изложено за поклонение в сградата на синдикатите, поклонниците, чийто брой надхвърлял 3 милиона души, се стичали на поклонението в продължение на две седмици, за да изразят съболезнованията си. Жени и работници носили ковчега й на раменете си, отдадени били такива почести, каквито се полагат иначе само на държавен глава.

Всъщност Евита не е била само обожествявана. Тя е била също така и силно мразена. На нейна страна са били бедните и онеправданите, чиито социален статус, благодарение на първата дама се е повишил, от друга страна обаче са богатите аржентинци, които никога не са могли да преглътнат влизането във висшето общество на жена от бедните прослойки.

Тленните останки на Евита са пренесени в Милано, където съпругът й е в изгнание. След време той се връща в Аржентина и отново става президент. Евита е погребана за трети път, този път в семейната гробница на Дуарте. Носят се слухове, че тленните й останки са изчезнали от „Реколета”, но тази информация не е потвърдена.

„Реколета” е пълна с какви ли не мистерии. През 1902 г., тук е погребана 19-годишната Руфина Камбасерес-дъщеpя на аpжентинcкия пиcател Еухенио Камбасерес. Момичето умира на рождения си ден и веднага след това е погребано. През нощта пазачът чува странни шумове и удари от гробницата й. На сутринта отива да огледа и намира капака на ковчега отворен, а от вътрешната страна – следи от нокти. Казват, че момичето получило каталептичен удар и най-вероятно е било погребано живо. След като се събудило обаче, представете си какъв ужас е преживяло – получило сърдечен удар и починало, този път наистина. Статуята му пред гробницата е в такава поза, сякаш се опитва с едната ръка да отвори вратата.

    

В „Реколета” също така се намира и паметник, под който няма никакви кости. Това е историята на едно силно приятелство между трима младежи, които искат да я увековечат като издигнат монумент, на който поставят ликовете си. Местната управа не им позволява да издигнат паметника в града и затова те го поставят в гробището. Казват, че малко след това и тримата загиват при неизяснени обстоятелства. Тленните им останки обаче почиват на друго място.

Отправяме се към микробуса, който щеше да ни откара към следващата забележителност. Там ме чакаше изненада – Макси беше подготвил чай мате. Поех калибасата в ръце и опитах тази така аржентинска напитка. Някои оприличават вкусът на матето със зелен чай с добавка различни видове билки. Аз не мога точно да го определя, но е факт, че след една глътка почувстват нещо като енергиен удар в главата си, т.е. матето беше изключително силно. Благодарих любезно за предоставената ми възможност. Макси обаче настояваше да пия още. С вродената ми скромност му обясних, че ако пия още останалата част от групата няма да има възможност да го опита. Тогава не знаех, че ако някой аржентинец ти даде да пиеш от неговата калибаса е израз на симпатия лично към теб самия.

Като следваща цел Мария – нашата водачка, ни беше приготвила изненада! Щяхме да посетим една от най-красите книжарници в света „Ел Атенео“.

 Аржентинците се славят като една от най-образованите нации в света и това не е случайно. Още през 1884 г. е приет Закон 1420 за общото образование, който гарантира всеобщо, безплатно и освободено от религия образование за всички деца.

Образованието от 6 до 14 години е задължително по закон и е безплатно. От страните в Латинска Америка, Аржентина има най-високите нива на образование и грамотност. Процентът на обучаващите се в университет и завършили такъв е 3.2% от населението, на второ място в света след Франция. Държавните университети са безплатни. Няма приемни изпити. Студентите просто се записват в различните бакалавърски програми. В повечето страни от Латинска Америка, ако не и навсякъде другаде, образованието е платено и много семейства нямат възможност да покрият разходите и да запишат децата си да учат. В желанието си да дадат на своите потомци по-добър живот, те ги изпращат  в Аржентина.

       

„Ел Атенео“ е една от най-оригиналните книжарници в света, а за мен лично и най-красивата. Необичайното за нея е, че се намира в старинен театър. След като влязохме през портите се озовахме сякаш в друг, по-добър и интересен свят – светът на книгите. Таваните бяха високи и изрисувани от ръката на някой могъщ вълшебник, на сцената, превърната в кафене – всеки се чувства звезда в един от многобройните спектакли, а публиката – това са множеството полици, изпълнени с милиони книги. Ако пък цялата тази показност не ви харесва, можете да се усамотите в една от театралните каси с книга в ръка и да се потопите в света на книгите. Времето обаче напредваше и въпреки че тук е мястото, където човек може да забрави за света около него, ние трябваше да тръгваме към едно от най-емблематичните места на Буенос Айрес – кварталът „Ла Бока“, където попаднахме в пъстър свят от ярко оцветени къщи, където в миналото са се установили първите емигранти, заселили се от Италия.

В „Ла Бока“ живеят представители на творческите професии – художници, музиканти, танцьори и писатели. През деня всичко изглежда шарено и артистично, но през нощта по-добре да не се мяркаш там – счита се за най-криминалния район в града, може би поради близостта си до пристанището. Тук по-голяма част от сградите са построени от ламарина. Много тъжно би изглеждало всичко, ако местните не решили да боядисат сградите цветни. Традицията да се боядисват в ярки тонове сградите идва от генуазките емигранти, които имали обичай да крадат боя от корабите, акостирали на близкото пристанище.

Квартал „Ла Бока” е възникнал покрай реката в началото на миналия век, когато стотици емигранти от Европа дошли да търсят щастието си в бляскавия Буенос Айрес. Те работели предимно в складовете и доковете, където подготвяли прочутото аржентинско  говеждо, преди да тръгне по света. Мъчени от носталгия и тъга те давели мъката си в кръчми и бордеи. Там в танци с келнерки и проститутки се спасявали от самотата. И така от тази силна смес на мачизъм, копнеж и страст се зародил ритъмът на тангото. „Ла Бока” станала притегателен център за плейбои, красавици със свободолюбив дух, проститутки.

Преди да стигнем до най-известната улица в квартала – „Ел Каминито“, от един балкон весело ни махат и ни приветстват с „Добре дошли!” Карлос Гардел, Евита и Марадона – едни от най-емблематичните личности на Аржентина.

„Ел Каминито” е калдъръмена уличка, от двете страни на която има множество магазинчета за сувенири и ресторанти. Фасадите на къщите са изрисувани, а по балконите са застанали цветни фигури. Малката уличка прилича, освен всичко, и на музей на открито. Името й е дадено от една прочута танго песен, написана през 1926 г. от Пенялоса и Филиберто. Улицата е дала вдъхновение и на Гардел. Той композира песен, която разказва историята на един тесен път почти изтрит от времето, като миналото на самия поет вървял по него със своята любима в едни по-добри времена. В тангото миналото е винаги по-доброто време.

Твърди се, че в „Ла Бока”, през втората половина на XIX век, се е родило тангото, въпреки че то се е танцувало и в Уругвай по същото време. То съчетава ритмите и мелодията на испанската, африканската и гаучо музиката и първоначално е танцувано само от мъже – емигранти от бедняшките квартали на Буенос Айрес. Те били бедни и отчаяни и се надявали да спечелят достатъчно пари, за да се върнат в Европа, или да доведат своите семейства в Аржентина. Текстовете на танго изпълненията отразявали дълбокото чувство на загуба и копнеж за хората и местата, които са оставили след себе си.

Първоначално тангото е било възприемано и като своеобразен дуел между двама мъже, а жената играела ролята на съдя. Тя предпочитала най-изобретателния и ловък партньор и винаги си тръгвала с победителя. Победеният често използвал последния си аргумент – ножът. Поради тази причина танцът се е наричал и „танц на смъртта“.

Това е било времето, когато тангото се е възприемало като пошло и развратно и се преследвало от църквата. Поради тази причина, то било забранено за жени. Независимо от това, на пристанището в Буенос Айрес, проститутките станали първите официални танцьори на танго, за да съблазнят своите клиенти.

Въпреки че висшето общество гледало съмнително на дейността в кварталите, заможните синове на Буенос Айрес нямали нищо против танците. Те започнали тайно да ходят в опасните квартали, в търсене на силни усещания и страст, и се учили на забранения танц. После учили и своите приятели и постепенно той започнал да набира голяма популярност. Именно благодарение на тези младежи, танцът достигнал и до Париж.

Тангото обаче претърпява необикновена метаморфоза преди да придобие днешния си вид. И всичко това се дължи на творческата енергия на един-единствен музикант – Карлос Гардел, който в края на XIX век създава тъй наречения “танго кансион”, измъквайки танца от вертепите и бедняшките кръчми. До 1913 г., тангото се превръща в международен феномен в Париж, Лондон и Ню Йорк. Организирали се танго чайове, танго влакови екскурзии и мероприятия. Аржентинският елит, който се опитвал да избегне тангото, бил принуден да го приеме с национална гордост.

Карлос Гардел се ражда на 11 декември 1890 година. И до сега се спори за родното му място, но безспорното е едно – Карлос Гардел израства в Буенос Айрес, Аржентина.

 Карлос Гардел става известен като певец, актьор, но най-вече като композитор и страстен изпълнител на този шеметен танц, наричан танго. Заедно с поета Алфредо Ле Пера създават няколко от най-незабравимите танго мелодии. И затова, от 1977 година -денят на раждане на Карлос Гардел – се отбелязва като Международен ден на тангото. Гардел загива на 24 юни 1935 година в самолетна катастрофа. За това колко бил популярен сред жените свидетелства самоубийството на няколко жени, с различна националност, след неговата смърт.

През 2009 г. тангото е включено в списъка на ЮНЕСКО за световно и културно наследство.

Най-после, точно тук в квартала, където се е родило тангото, виждам момиче и момче готови да вплетат телата си в прегръдка и да се отдадат на тангото. Приготвих се да снимам, но момчето се приближи към мен,  покани ме на танц и ми обясни, че ако искам да се снимам в основните пози на тангото, това е моят шанс – срещу заплащане, разбира се! Не, това не е моят начин да усетя тангото! Задоволих се с едно „Не, благодаря!“ и продължих.

Буенос Айрес е творчески град, в който всеки обича да открива своята индивидуалност по различен начин. Портеньосите са толкова оригинални, че са измислили свой вид изкуство, което не се среща никъде другаде по света, а именно „филетеадо“ – вид художествено рисуване със стилизирани линии, цветя. Това изкуство е признато като културно наследство на Буенос Айрес, затова целият град и особено „Ла Бока“ е покрит с ярки надписи. Изкуството „филетеадо“ се е появило в началото на XX в., когато търговците решили да предлагат своите стоки по по-привлекателен и оригинален начин. Тази своеобразна реклама подействала и изкуството започнало да се развива и лека-полека завладяло целия град.

След като направихме разходка из малките улички, приличащи на панаир, помолих Макси да ми покаже откъде мога да си купя „филетеадо“. Той ме заведе пред една сергия, където имаше голям избор. След малко бях горд собственик на табелка с прекрасно и стилно изписано името: БУЕНОС АЙРЕС – без излишен блясък, без натрапчиви завъртулки, без крещящи цветове, точно такъв какъвто е!

„Ла Бока” освен, като родно място на един от най-емоционалните танци в света – тангото, се слави и като дом на един от най-големите аржентински футболни отбори – „Бока Хуниорс” и техния стадион: прочутия „Бонбонера“. Запалените фенове тръгнаха да се разходят до „Бонбонера”, а ние решихме просто да продължим с разходката си. И не съжалихме, защото най-после видяхме истинска двойка танцуваща танго. А след това и още една… Най-после късметът ми се усмихна. Казват, че тангото е танц на страстта, роман траещ три минути – пълен с чувство и съблазън. Това е разговор между двама души без думи, то пленява сърцето и завърта главата. Но сред тези двойки това чувство не се усети…

След кратката разходка в квартала „Ла Бока“ програмата за днес приключи. За съжаление нямахме достатъчно време да се върнем до квартала „Палермо“ и да разгледаме едни от най-интересните музеи там. Но… имахме време да опитаме най-вкусният сладолед в Буенос Айрес, ако не и в цяла Аржентина.

Не беше толкова лесно да намерим малката сгушена сред големи магазини и заведения сладоледжийница „Кадоре“. Въпреки, че беше по средата на деня вътре имаше опашка, което ни даде достатъчно време да се запознаем с менюто. А то беше наистина разнообразно, какво ли да си вземем?! Аз реших да пробвам два вида сладолед: с вкус на дулсе де лече и маскарпоне. Изборът ми се оказа добър, дори повече от добър, направо превъзходен. Всъщност, май че всички бяхме доволни от избора си! Този сладолед наистина беше страхотен! Това определено е едно от нещата, които трябва да се пробват в Буенос Айрес!

           

Тази вечер бяхме планирали да посетим танго-шоу, а след това милонге, но дотогава оставаха няколко часа, които решихме да оползотворим като се разходим по улиците на Буенос Айрес.

Тръгнахме по чудесния бул. „Санта Фе“, през луксозния квартал „Реколета“. Луксозни магазини, хотели и ресторанти се редуваха едни след друг, а огромни дървета хвърляха сянка върху широката улица. Достигнахме отново до градът на мъртвите „Реколета“. Добра възможност преди залез да се направят интересни снимки, но гробището беше вече затворено. Нашето идване до тук обаче беше възнаградено с танца на една двойка тангероси. Това беше първата двойка, която явно не възприемаше танца като досадно задължение. Залисани в изпълнението не усетихме как времето неусетно бе отлетяло и отново се наложи да бързаме, за да не изпуснем вечерното шоу.

И докато се носим, почти летейки към един от най-красивите молове „Галериас Пацификос“, ще Ви запозная малко с по-новата история на Аржентина.

На 30 октомври 1983 г. аржентинците скъсват с поредния военен режим. Страната се завръща към конституционно управление, след като Раул Алфонсин е избран за президент. Пет дни след като стъпва в длъжност, той създава Национална комисия за изчезване на хора, начело с писателя Ернесто Сабато. Една година по-късно обаче, под натиска от страна на военните е гласуван закон, предоставящ амнистия за всички престъпления, извършени преди 10 декември 1983 г.

По време на управлението на Алфонсин е подписан Договор за мир и приятелство от 1984 г. между Чили и Аржентина и са поставени основите на общ търговски пазар между страните в Южна Америка – Меркосур.

Едно от най-големите постижения на администрацията на Алфонсин е намаляване на корупцията в обществените учреждения. Все пак, постоянните търкания с военните, неспособността за разрешаване на някои икономически проблеми, наследени от военната диктатура и голямата съпротива от страна на синдикатите, намаляват ефективността на правителството на Алфонсин, който на президенстките избори през 1989 г. отстъпва поста на перонисткия кандидат Карлос Саул Менем.

Президентът Киршнер встъпва в длъжност на 25 май 2003 година. Той прави вътрешни промени в ръководството на въоръжените сили и отменя спорните закони за амнистия, които защитават членовете на диктатурата от 1976 – 1983 г. от съдебно преследване.

На 10 декември 2007 г., Кристина Фернандес де Киршнер поема президентският пост от мъжа си, след като печели изборите с 44% от гласовете. Нестор Киршнер остава влиятелен политик по време на мандата на Кристина – пресата въвежда термина „президентски брак“, за да се отнася и към двамата едновременно.

Кристина била доста противоречива личност. Тя обичала лукса, пластичната хирургия и винаги се появявала с перфектна прическа. Нищо не й пречило да се качи на президентското самолетче и да отиде примерно до Милано, за да се снабди с най-изискания и скъп тоалет за поредното социално събитие. Освен, че била прахосница, тя не обичала да мери приказките си. Често се случвало да обижда лидери на други държави или да взима непопулярни решения. Тя поставила лика на Ева Перон на банкнотите от 100 песо, въпреки че половината аржентинци я мразели, а на тези от 50 песо – Islas Malvinas (Фолкландските острови), което не се харесало на англичаните. Тя смятала, че трябва да се субсидират от държавата някои услуги, като тока например, като за целта се удържат по-високи данъци от определени отрасли. При нея примерно една сметка за ток била 50 песос, а сега е 500.

След нея на власт идва президентът Маурисио Макри. Макри е син на проспериращ италиански бизнесмен, но както се случва в Латинска Америка – през 1991 г. той е отвлечен  от група бандити, сред които имало и полицаи. След 14 дни в плен, той се връща физически невредим, след като за него е платен откуп от няколко милиона долара.

Бъдещият президент има зад гърба си три брака, като последния му е с манекенка, бил е 12 години президент на легендарния клуб „Бока Хуниорс“, след което става кмет на Буенос Айрес.

През декември 2015 г. Макри е избран за президент на Аржентина, след като печели първия балотаж в аржентинската история. Той изцяло загърбва управлението на своята предшественичка и като цел си поставя да издаде нови банкноти, този път с пингвини, китове и други животинки, за да няма недоволни. С цел намаляване разходите на държавата той прекратява държавните субсидии за някои услуги и за няколко месеца уволнява няколко хиляди държавни служители.

Но въпреки буйната политическа и икономическа история на Аржентина, тангото винаги е било част от живота на аржентинците  – в добро и  в лошо, в радост и в тъга…

           

„Галериас Пацифико“ се намира на улица „Флорида”. Молът е построен през 1889 г. и мнозина го сравняват с парижкия La Bon Marche. „Галериас Пацифико“ е своеобразен музей, на който всеки бюджетен турист би могъл да се наслади напълно безплатно. Но както с всеки мол и тук човек може да похарчи цяло състояние за храна, дрехи, козметика, бижута… Нашата цел обаче не беше разходка из мола, а едно от многобройните танго-шоута. Качихме се на последния етаж, където ни посрещна усмихната жена и ни поведе към залата. Настанихме се на своите места и зачакахме със затаен дъх. Представлението не беше повече от час.

Аржентинците смятат, че за да танцуваш истинско танго не е необходима хореография, а е важно колко желаеш своя партньор. Добрият танц се получава тогава, когато между двамата партньори има силна искра, тогава тялото само подсказва необходимите движения. За тангото е важно да танцуваш именно с този партньор, иначе нищо няма да се получи – това ще бъде просто един танц. Да, това беше просто платено представление, което от любопитство може би си заслужава да се види, но мястото, където ще видим истинското танго е със сигурност там, където се събират местните и танцуват вечер, а именно в милонге клуб.

Няколко ентусиастки, в женски род разбира се, хванахме такси и се отправихме към един от най-популярните клубове за танго в Буенос Айрес. Милонге е клуб, в който се танцува само класическо танго. Тук идват професионалисти и любители, за да потанцуват. Казват, че за да се научиш да танцуваш танго е необходимо да овладееш осем основни стъпки, но овладяването им не е толкова лесно, колкото изглежда.

Из цял Буенос Айрес има множество клубове милонге, но в малко от тях свири оркестър на живо, нашият не беше един от тях. В залата, в която се танцуваше имаше голям дансинг, а около него бяха наредени множество маси. Нашата се намираше в непосредствена близост до танцуващите, благодарение на което лесно можехме да ги наблюдаваме.

Първите двойки на дансинга бяха предимно на възрастта на нашите родители.. Причината за това, очевидно се дължи на факта, че златната ера на тангото е в периода 1930 – 1950 г. В момента малко от младите хора могат да танцуват, но явно доста проявяват интерес и посещават уроци по танго, подобни на нашите салса занимания.

 Като всяко затворено общество и тангеросите имат своите знаци и ритуали. Не е прието да влезеш в такъв салон и да поканиш някоя хубавица. Когато дамата е дошла с някой той се счита за неин кавалер и трябва да танцува с него. Друг може да опита само, ако кавалерът й е решил да опита с някоя друга свободна дама. По-лесно е за тези, които са дошли сами. Мъжете питат с т.нар. кабасасо – рязко  кимване с глава  и ако жената на свой ред кимне, започват танците. В добрия тон е да изтанцуват заедно четирите мелодии от един цикъл, затова всеки наблюдава уменията на бъдещия партньор, а поканите се отправят обикновено едва на втория цикъл.

Една двойка танцуваше точно пред мен. Очите на жената бяха затворени. Сякаш танцуваха за последен път не за публиката, а за себе си. Танцът като че ли беше най-важното събитие в живота й – тук и сега, нищо друго нямаше значение. Ето и една двойка китайци, и още една и още една… започнах да се заслушвам в речта на младите двойки и повечето общуваха по между си на английски език – явно златната ера на тангото по света е именно сега, а Буенос Айрес е мястото, където всеки луд по тангото чужденец мечтае да отиде и точно тук да танцува. Започвам да следя с поглед една изключително добра двойка – жената сякаш летеше из дансинга, водена от своя партньор. Прекрасно!

  

В един момент ни информираха, че кулминацията на вечерта е настъпила и на дансинга ще излязат едни от най-добрите танго-танцьори … Наташа и Алексей (примерно). Само дето не се задавих! А аржентинците къде са? Двойката се оказа, тази, която бях наблюдавала почти през цялото време, а изпълнението им беше зашеметяващо.

Както вече се досещате, въпреки, че на нашата маса бяхме само жени, никой не покани някоя от нас на танц. Може би, ако можехме да танцуваме поне мъничко танго щяхме да се забавляваме чудесно, но зяпането бързо ни омръзна и леко разочаровани тръгнахме към хотела.